— Случайно да си казал на Гари къде ще бъдеш довечера?
Той се ухили.
— Може и да съм му споменал, че ще бъда в „Лебедът“.
Тя въздъхна.
— Значи може и да застреляш някого в крайна сметка.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Новият училищен стадион бе впечатляващ, футболният отбор, от друга страна, беше всичко друго, но не и впечатляващ. По преценка на Тео играчите бяха невероятно слаби.
Момчетата искаха да се изфукат пред него. Те имаха талант, просто не знаеха как да го използват. Конрад Фрилънд крещеше с пълно гърло, за да надвика момчетата. Използваше свирката си толкова често, че те изобщо не й обръщаха внимание. Тренировката бе един оглушителен хаос.
Конрад най-после успя да накара първата група да се подреди в редица. Момчетата започнаха да се мотаят напред-назад по грижливо поддържаното игрище като пилета без глави.
Тео и Мишел стояха редом с учителя по музика на петдесет метровата линия и гледаха. Сияещ от гордост, Конрад се обърна към Тео и попита:
— Как намираш новите си момчета?
Тео реши да не обръща внимание, че нарече момчетата негови — беше абсурдно да му приписват претенции за собственост над тази разгащена шайка и каза:
— Защо не разиграете някоя комбинация, а ние с Мишел ще седнем да погледаме. Минаха доста години — предупреди той, — но все пак бих могъл да ви дам някои предложения.
Конрад го погледна объркан. Кимна към полето и каза:
— Това беше комбинацията.
— Моля?!
— Вече видяхте комбинацията.
— Комбинацията? Вие имахте само един… — Тео се опита да сдържи усмивката си, защото не искаше Конрад да помисли, че не приема тренировката на сериозно.
Учителят по музика нервно подръпна яката си. Беше облечен като за концерт: с безупречно изгладена бяла риза, вратовръзка и тъмносин блейзър. Небето бе обсипано с дъждовни облаци и въздухът бе горещ и влажен. Тео предположи, че Конрад се задушава.
Мишел го сръга.
— Добра игра, какво ще кажеш?
Тео не отговори. После Конрад каза:
— Засега сме усъвършенствали само една комбинация, тази, която видяхте току-що. Наричаме я жилото.
— Ясно — кимна Тео, тъй като не му хрумна какво да каже в тази безумна ситуация.
— Добре я правят, нали?
Мишел отново сръга Тео. Той невъзмутимо насочи вниманието си към Конрад. Не искаше да обиди човека. Бе очевидно, че беше положил много усилия, за да накара недисциплинираните момчета да изпълняват нарежданията му, но Тео нямаше намерение да го лъже, така че просто кимна.
— Интересно.
— Трябва да разберете моето положение и какво е постигнал отборът досега — продължи Конрад съвсем сериозно. — Миналата година бе първата за отбора ни и треньорът… ами той просто си взе шапката и напусна по средата на сезона. Разбира се, не беше спечелил нито един мач. Момчетата не знаят какво да правят, когато са на игрището. И аз не знам — призна си той. — Дайте ми флейта и ще ви науча да свирите, но това. — Той махна с ръка. — Това е извън възможностите ми. Затова отчаяно се нуждая от футболните ви ръководства и наръчници. Опитах се да върша добре работата си.
— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си — съгласи се Тео, опитвайки да измисли някаква, дори и дребна похвала.
— Дори търсих информация в Интернет. Мога да ви разкажа историята на футбола като спорт, но не мога да обясня как трябва да се играе. Не мога да проумея нищо от всички тия схеми, които намерих в Интернет. Купища кръгове и стрелкички, които ми се струват съвсем безсмислени.
Той свали свирката от врата си и я подаде на Тео.
— Виж какво ще можеш да направиш ти като треньор.
— Аз не съм… — Конрад вече търчеше към автомата за студена вода — … треньор — завърши Тео.
Мишел се наведе към него.
— Наистина са ужасни, нали? — прошепна тя.
— Определено — кимна й.
Тя се усмихна.
— Ще ида да седна на сянка, докато свършиш.
Добре, помисли си той. Една тренировка. Ще поговори с момчетата, ще им каже, че ще изпрати на Фрилънд футболните наръчници с комбинации и няколко видеокасети, които да гледат и толкова. После щеше да се измъкне. Да, това бе планът му за тренировката.
Пъхна два пръста в устата си и изсвири на момчетата, за да привлече вниманието им, после им махна да се приближат към него.
Те се втурнаха тромаво, сякаш носеха тежести на гърбовете си. Едно момче падна, изправи се, пробяга още няколко метра и отново се препъна. „Дано не се натиска да играе защитник“, помисли си Тео. Скупчиха се около него и веднага го затрупаха с въпроси. Тео не каза нито дума. Просто вдигна ръка и изчака. Шумът най-после стихна.