— Да, помня катастрофата. Бях в хирургията и се борех с една планина картони, които трябваше да попълня, преди да си тръгна. Обадиха ми се от спешното, че има пратка за мен. Но не помня да съм я получавала.
— Може би ще се сетите, ако ви кажа, че вие сте се подписали.
— Така ли? — Тя определено не помнеше такова нещо.
С видимо отчаяние той каза:
— Да, доктор Ренърд, в бланката пише вашето име. Винаги пазим копие от формуляра при нас, въпреки че изпращаме оригинала на изпращача. Уверявам ви — добави той, без да успее да представи яда си като тревога, — вашият подпис е съвсем ясен и четлив.
— Няма полза да се ядосвате — каза тя. — И ако сте успели да прочетете подписа ми, значи със сигурност не е моят. Никой не успява да разчете почерка ми. Все пак мисля, че знам какво се е случило — добави тя. — Секретарката на отделението се е подписала вместо мен. Това е стандартна процедура.
Мишел напрегна мозъка си, опитвайки се да си спомни какво бе станало след това. Помнеше, че бе изтощена, защото бе работила почти цялата предишна нощ, беше решила да не си тръгва, преди да попълни всички картони.
— Помня, че слязох да взема пакета.
— Къде? — попита той нетърпеливо и хвърли бърз поглед през рамо към игрището. — На регистратурата или в спешното?
— В спешното. И точно тогава пристигнаха линейките. — Тя сви рамене. — Веднага се върнах в операционната и направих две операции една след друга.
— Значи изобщо не сте отворили пакета, така ли? — Той се усмихваше и изглеждаше облекчен.
— Не, не съм го отваряла. Със сигурност щях да си спомням това, особено ако са били документи от юридическа кантора.
— Нали разбирате колко притеснени са онези адвокати. Държат веднага да получат документите си. Били са предназначени за друга юридическа фирма. Някакви поверителни документи. Мога да отида веднага до болницата и да получа пакета от онази секретарка, нали? Как се казва?
— Елена Милър, но няма да ви даде нищо, освен ако не й се обадя преди това.
— Ще може ли да й се обадите сега? Еди вече е взел пакета, който е бил предназначен за вас и сега пътува насам. Определено бих искал да приключим с тази история още днес. Имам мобилен телефон.
Той пристъпи към нея и й подаде телефона си. Мишел подуши афтършейва му. Беше се намазал доста обилно, но въпреки това не бе успял да скрие мириса на пот.
Държеше се ужасно нервно. Нищо чудно, че се потеше непрестанно. Постоянно хвърляше погледи през рамо към игрището, сякаш се страхуваше, че някое от момчетата ще запрати топката към него. Мишел набра номера на болницата и помоли да я свържат с Елена.
— Направо ги е хипнотизирал, не мислите ли? — отбеляза тя, докато чакаше секретарката да отговори.
— Какво?
— Треньорът. Момчетата попиват всяка негова дума. Забелязах, че ги гледате.
— А… да, да, така е.
Елена Милър се обади от спешното и каза с обичайния си отривист говор:
— Милър на телефона.
— Здравей, Елена. Обажда се доктор Ренърд. Прекъсвам ли те, може би си заета с нещо важно?
— Тук винаги сме заети с нещо важно, доктор Ренърд, а вие забравихте да попълните картоните си. Пропуснахте два. Оставихте и пощата си недокосната. Кутията ви е препълнена. Добре, че се обадихте, нали? Какво мога да направя за вас?
— Аз довърших картоните — настоя Мишел. — Абсолютно всички, така че ако Мърфи си мисли да ме натопи, кажи му, че ще му го върна.
— Спокойно. Мърфи също е в отпуска. Какво мога да направя за вас? — повтори тя.
Мишел обясни случая с обърканите пратки.
— Помниш ли да си се подписвала за някаква пратка вместо мен, доставили са я към пет часа в понеделник?
— В момента не мога да си спомня дори какво ядох на вечеря снощи. Помня, че понеделникът беше един от онези адски дни в спешното. Имаше върволица от пострадали и една тежка катастрофа на магистралата. Поне двайсет майки и бащи бяха задръстили фоайетата и коридорите, докато лекарите се грижеха за децата им. Почти съм сигурна, че не съм подписвала нищо, но това няма значение. Ако съм се подписала, значи съм залепила жълта бележка на шкафчето ви, че при мен има пакет за вас. Бих го прибрала вътре, но още не сте ми казали комбинацията на ключалката.
— Съжалявам. Все забравям. Имаш ли представа къде може да е пакетът сега?
— Ще се огледам. Или е на бюрото ми, или върху вашето шкафче. Какво искате да направя, като го открия?
— Предай го на човека от „Спийди Месинджър“. Той ще бъде при теб съвсем скоро.
— Добре. Аз съм тук до шест, но нито минута по-късно. Днес ми е вечерта за бридж с приятели и трябва да съм у нас преди шест и трийсет. Мой ред е да бъда домакиня.