Тео не бе издал никакъв звук, откакто бе затворил вратата на спалнята си. Вероятно спеше дълбоко и сънуваше. Мразеше го.
Мишел се качи обратно горе, отново изми зъбите си, после отвори прозореца на спалнята си и се заслуша в приближаващата буря.
Облече си розова копринена нощница — памучната драскаше раменете й — после се пъхна между чаршафите. Закле се, че повече няма да стане. Нощницата се насъбра около кръста й. Тя я издърпа надолу, намести тънките презрамки, за да не падат от раменете й. Така вече всичко бе наред. Кръстоса ръце на корема си, затвори очи и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Спря, когато усети, че се замайва.
Усети една гънка на чаршафа под глезена си. Не мисли за това — каза си. Време е да спиш. Отпусни се, по дяволите.
Минаха още петнайсет минути и тя все още бе съвсем будна. Кожата й гореше, чаршафите се овлажниха от задушния въздух, Мишел се чувстваше толкова уморена, че й се плачеше.
Отчаяна, започна да брои овце, но спря и тази игра, когато осъзна, че бърза да ги изброи всичките. Да броиш овце е като да дъвчеш дъвка. Тя никога не дъвчеше дъвка, защото подсъзнателно искаше да свърши и започваше да дъвче все по-бързо и по-бързо, което, разбира се, напълно проваляше смисъла на дъвченето.
Боже, за какви неща си мисли човек, когато губи разсъдъка си. Съжали, че не бе специализирала психиатрия. Тогава може би щеше да знае защо превърта.
Телевизия. Точно така. Щеше да погледа телевизия. Никога не даваха нещо интересно посред нощ. Сигурно по някой канал продаваха нещо. Точно от това се нуждаеше. Рекламите бяха по-ефикасни от приспивателно хапче.
Отметна чаршафа, взе едно одеяло от леглото и го повлече след себе си. Вратата изскърца, когато я отвори. Защо не бе забелязала този шум досега? — зачуди се тя. Хвърли одеялото на един стол, излезе в коридора, коленичи и бавно затвори вратата. Мислеше, че скърца долната панта, така че се долепи за нея, за да я чуе, докато движеше вратата напред-назад.
Точно тя скърцаше. Мишел реши да провери и горната панта. Изправи се, хвана дръжката на вратата и придвижи вратата напред-назад, като се надигаше на пръсти и се ослушваше. И тази панта скърцаше леко. Къде беше прибрала кутията със смазка? Можеше веднага да реши проблема с вратата, ако се сетеше къде е смазката. Чакай малко… в гаража. Точно там беше. Беше я прибрала на рафта в гаража.
— Не можеш да заспиш ли?
Уплаши я до смърт. Тя скочи, инстинктивно дръпна вратата и удари главата си в нея.
— Ох — прошепна, като пусна дръжката на вратата и вдигна ръка да провери дали има кръв.
После се обърна. Не би могла да изрече нито дума повече, дори животът й да зависеше от това. Тео стоеше на прага на стаята си, облегнат небрежно на рамката, скръстил ръце на голите си гърди и кръстосал босите си крака. Косата му бе разрошена, брадата му бе набола, имаше вид, сякаш се бе събудил от дълбок сън. Беше нахлузил дънките си, но не си бе направил труда да ги закопчее.
Беше просто неустоим.
Тя се втренчи в отворения му цип, после осъзна, че е неприлично, и се насили да отмести поглед. Загледа се в гърдите му, осъзна, че и това е грешка и накрая спря поглед на краката му. Имаше хубави стъпала.
О, боже, нуждаеше се от помощ. Сега и стъпалата му я възбуждаха. Имаше нужда от терапия, интензивна терапия, за да разбере как може един мъж да я побърква така.
Но той не бе обикновен мъж. През цялото време бе осъзнавала колко опасно е привличането му. Заради проклетата ограда, реши тя. Ако не беше купил проклетата ограда за Джон-Патрик, тя щеше да успее да му устои. Сега беше твърде късно. Изстена тихо. Още се ядосваше на Тео, но си падаше по него.
Преглътна трудно. Изглеждаше толкова съблазнителен, че бе готова да… Не си го помисляй! Вгледа се в очите му. Искаше той да я грабне с мускулестите си ръце, да я целува до забрава, да я отнесе в леглото. Искаше да свали нощницата й и да помилва всеки сантиметър от тялото й. Искаше да…
— Мишел, какво правиш? Часът е два и половина през нощта.
Фантазиите й рязко секнаха.
— Твоята врата не скърца.
— Какво? — попита той.
Тя сви рамене и отмести кичур коса от лицето си.
— Не те чух да излизаш, защото вратата ти не издаде никакъв звук, когато я отвори. Откога стоиш тук?
— Достатъчно дълго, за да видя как си играеш с вратата.
— Тя скърца. Извинявай, Тео. Не исках да те безпокоя, но след като вече си буден…
— Да?
— Искаш ли да поиграем на карти?
Той примигна.
— Не, не искам да поиграем на карти. А ти?