Той се намръщи.
— Това не е смешно.
Тя обви ръце около врата му, повдигна се и го целуна.
— Напротив.
— Трябва да пазиш силите си, защото ни остават още деветстотин деветдесет и девет пъти и не искам да се разпадаш, преди да сме свършили.
— Кое да сме свършили?
В очите му отново проблеснаха закачливи пламъчета и тя се усмихна в очакване.
— С всичките ми фантазии.
Тя се разсмя.
— Хиляда?
— Да. Поне хиляда.
— Това се казва развихрено въображение. Има места, където можеш да получиш помощ. Наричат се клиники за сексуална терапия.
Той се ухили.
— Ти си единствената терапия, от която се нуждая.
— Радвам се, че мога да ти помогна.
— Ами ти, Мишел? Ти нямаш ли фантазии?
— Имам — призна тя. — Но моите не са толкова интересни. Представях си отново и отново едно и също нещо.
Той потърка нос във врата й.
— Разкажи ми.
— Общо взето е вариант на това, което правихме току-що — каза тя. — Но в моята фантазия…
Той отново вдигна глава.
— Какво?
— Аз те вземам на ръце и те отнасям в леглото.
Сега той се разсмя.
— Аз съм по-тежък от теб с около сто килограма — преувеличи Тео.
— Ние, хирурзите, имаме невероятно силни мускули на ръцете от рязане на ребра и кости — подразни го тя.
— Добре, съгласен съм. Ако искаш да ме вдигнеш…
Тя поклати глава.
— … ще си разместя нещо — обясни тя. — Разказах ти за фантазията си, за да знаеш…
— Какво?
— … че няма винаги ти да командваш.
— Тоест?
— Мой ред е да те побъркам.
— Ще видим. — Той отново я целуна, силно и бързо, после стана от леглото и я вдигна на ръце.
— Горещо ми е — съобщи той.
— Вече?
Пръстите й се заровиха в разрошената му коса и се опитаха да подредят кичурите му.
— Къде отиваме?
— Много съм изпотен. Да си вземем душ.
Тя бе толкова доволна и сънена, че би се съгласила с всяко негово предложение.
— Ще ти изтрия гърба, а ти — моя.
— Не, искам аз да те изтрия отпред, а ти…
Тя постави длан на устата му.
— Разбрах ти идеята.
Десет минути по-късно и двамата бяха чисти. Водата бе станала хладна, но това не се отрази на страстта им. С нежна дяволитост Мишел се надигна на пръсти и прошепна в ухото му една своя фантазия. Обясни му я с подробности и когато свърши, Тео едва се държеше на краката си.
Тя го притисна до плочките и започна да го побърква с горещи влажни целувки, които постепенно се спускаха по мокрото му тяло.
Той нямаше сили да я занесе до леглото. Двамата несръчно се изсушиха между целувките. Строполиха се в леглото изтощени. Тео легна по гръб, а Мишел се облегна на лакът и прокара пръст по белега от операцията.
После се наведе и го целуна. Очите му се затвориха, но той продължи да се усмихва.
— Така ли правиш с всичките си пациенти?
— Да им целувам белезите от операцията?
— Аха.
— Определено. Налага се.
Той се прозя.
— Защо?
— Това е част от лекарската клетва.
Тя се отпусна по гръб, издърпа чаршафа и затвори очи. Вече заспиваше, когато Тео я побутна.
— Мишел?
— Хммм?
— Открих най-хубавото в теб.
— Какво е то? — прошепна тя сънено.
Той дръпна чаршафа надолу и постави ръка върху гърдата й. Ако не бе толкова изморена, тя щеше да го попита защо мъжете са толкова луди по женските гърди, но после осъзна точно къде се намира ръката му и очите й се напълниха със сълзи. Как можеше да не обича този мъж?
Той бе положил ръка върху сърцето й.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Мишел се събуди чак в десет и петнайсет на следващата сутрин. Протегна се, претърколи се и прегърна възглавницата, на която бе спал Тео. Отново затвори очи и си припомни изминалата нощ. Докато се наслаждаваше на спомените, унесът я напусна и действителността рязко се намеси. Беше десет и петнайсет, а тя трябваше да се срещне с приятелките си в клиниката в осем. Мери-Ан щеше да я убие. Дали седеше в колата си и чакаше? Не, разбира се. Би дошла до къщата й.
След двайсет минути Мишел бе готова за излизане. Облечена в къси панталонки и синя блузка без ръкав, тя си обу къси чорапи и една маратонка. Изтича по стълбите, спря долу, облегна се на пералнята и обу и другата маратонка.
Отиде да потърси Тео. Намери го в библиотеката, седнал на кожения й стол. Ноа беше с него. Беше приседнал на ръба на бюрото. Усмихна се, когато я видя.
— Добро утро.
— Добро утро — кимна тя.
Мишел седна на канапето и се наведе да завърже връзките на маратонките си. С ъгълчето на окото си забеляза, че Тео затваря телефона, но не се решаваше да го погледне открито. Споменът за това, което бяха правили предишната нощ, още бе много жив в съзнанието й.