Рей Бредбъри
От прахта родени
На двамата кръстници на тази книга:
Дон Конгдън, който беше в началото през 1946-а,
и Дженифър Брел, която помогна за завършването й през 2000-та.
С признателност и обич.
Пролог
Красавицата е тук
На тавана, където напролет дъждът нежно галеше покрива и където се усещаше снежната мантия навън, на няколко сантиметра разстояние в декемврийските нощи имаше една хиляди пъти прабаба. Тя не беше жива, нито завинаги мъртва, нея… просто я имаше.
И сега, когато предстоеше Великото събитие, когато настъпваше Великата нощ, когато всеки момент щяха да избухнат фойерверките на Завръщането, трябваше да й се отиде на гости!
— Готова ли си? Идвам! — тихо извика Тимоти под потрепващия капак на тавана. — Да!
Тишина. Египетската мумия не помръдваше.
Тя стоеше опряна в тъмния си ъгъл като стара сушена слива или като зарязана дъска за гладене, цялата на изгорени петна, със завързани на съсухрената гръд ръце, пленница на времето, с тъмносини лазуритени очи под зашитите с конец клепачи, и устните й и спаруженият й език нашепваха за всеки час от всяка изгубена нощ преди четири хиляди години, когато тя, дъщерята на фараона, облечена във фин лен и мека коприна, с пламтящи по китките накити, бе тичала из мраморните градини, за да види как пирамидите изригват в огнения египетски въздух.
Тимоти повдигна прашния капак и викът му огласи среднощния свят на тавана.
— О, Красавице!
От древните устни на мумията се посипаха невидими прашинки.
— Вече не съм красавица!
— Тогава баба.
— Не съм и просто баба — разнесе се прошепнатият отговор.
— Хиляди пъти прабаба?
— Така е по-добре — въздъхна в смълчания въздух старческият глас. — Вино?
— Вино. — Тимоти показа малката бутилка.
— Откога е, малкия? — промълви гласът.
— Отпреди Христа, прабабо.
— Колко години?
— Две хиляди, близо три хиляди преди Христа.
— Чудесно. — От съсухрената усмивка заваля прах. — Ела насам.
Тимоти се запровира през купчините папируси и се приближи до онази, която вече не беше Красавица и чийто глас все още бе невероятно прекрасен.
— Малкия? — попита съсухрената усмивка. — Страх ли те е от мен?
— Да, прабабо.
— Навлажни ми устните, малкия.
Той протегна ръце и капна съвсем мъничко вино върху устните. Те затрепериха.
— Още — прошепна тя.
Втора капчица вино докосна прашната усмивка.
— Още ли те е страх?
— Не, прабабо.
— Седни.
Той се настани върху капака на една кутия с изображения на воини и богове с кучешки муцуни или лъвски глави.
— Защо си дошъл? — изхриптя гласът под ведрото сухо лице.
— Утре е Великата нощ, прабабо, нощта, която чакам цял живот! Семейството, нашето Семейство пристига, долита със самолети от целия свят! Кажи ми, прабабо, как е започнало всичко, как е била построена тази къща, откъде сме дошли и…
— Стига! — тихо извика гласът. — Трябва да си спомня хиляди дни. Трябва да се гмурна в дълбокия кладенец. Тишина?
— Тишина.
— И тъй — разнесе се шепотът отпреди четири хиляди години, — ето как беше…
Глава 1
Градът и неговото място
Отначало, каза хиляди пъти прабабата, имало само място в обширната тревиста равнина и хълм, на който нямало абсолютно нищо освен още трева и едно дърво, криво като черна мълния, и на това дърво не растяло нищо, докато не дошъл градът и не се появила Къщата.
Всички знаем как градовете набират нужда по нужда, докато сърцата им изведнъж не затуптяват и не започват да изпомпват хората към техните местоназначения. Но как, питате вие, се появяват къщите?
Истината е, че един пътуващ за Далечния запад дървар се облегнал на дървото и предположил, че сигурно си расте там още отпреди Иисус да реже греди и да рендосва дъски в бащината си работилница или Пилат Понтийски да си измие ръцете. Дървото, казвали някои, призовало Къщата от хаоса на бурите и странстванията на Времето. Щом се появила там, тя дълбоко вкоренила избите си в китайските гробища. Къщата била толкова великолепна — с фасада, за последен път виждана в Лондон — че фургоните, които възнамерявали да прекосят реката, започнали да се колебаят и семействата решили, че щом това пусто място е достатъчно подходящо за папски палат, царствен паметник или замък на кралица, едва ли има причина да го напуснат. И така, фургоните спрели, конете били напоени и когато се озърнали, семействата видели, че и обувките, и душите им са пуснали корени. Толкова ги била поразила Къщата, която се издигала до дървото със ствол като мълния, че се страхували да не ги преследва в сънищата им, ако я напуснат, и да им провали удоволствието от всички очакващи ги нататък места.