— Лъсни го за чичо Ейнар!
Тимоти зяпна.
— Колко е висок чичо Ейнар! Над два метра, нали?
— Почти два и половина!
Момчето лъсна ковчега до блясък.
— И сигурно тежи сто и двайсет кила, а?
Бащата изсумтя.
— Сто и четирийсет! Ами вътре в ковчега?
— Място за криле? — ахна Тимоти.
— Място за криле — засмя се бащата.
В девет часа Тимоти изскочи в октомврийската нощ и два часа в ту топлия, ту студен вятър бра отровни гъби в горичката.
Мина покрай една ферма.
— Само да знаехте какво става в нашата Къща! — каза на светещите прозорци той. Изкачи се на хълма и погледна далечния град, който се готвеше за сън, и кръглия бял часовник на камбанарията. „Изобщо си нямате представа“ — помисли си момчето.
И занесе отровните гъби вкъщи.
В избата проведоха церемония. Бащата редеше заклинанията, бледите ръце на майката описваха странни благославящи жестове и се събра цялото Семейство, освен Сеси, която лежеше на тавана. Ала и тя беше с тях. Ту надничаше през очите на Брайън, ту на Самюъл, ту на майката — усещаш раздвижване, Сеси поглежда през очите ти и след миг изчезва.
Тимоти се помоли на мрака:
— Моля те, много те моля, помогни ми да порасна и да стана като тях, като ония, дето скоро ще са тук, дето никога не остаряват и не могат да умрат, поне така казват, не могат да умрат каквото и да се случи, а може и отдавна да са умрели, но Сеси вика, майка и татко също викат, и прабаба само шепне, и сега те пристигат, а аз не съм никой, не съм като онези, дето минават през стени и живеят в дърветата или под земята, докато седемнайсетгодишните дъждове не ги прогонят, и ония, дето тичат на глутници, нека да съм като тях! Щом те живеят вечно, защо и аз да не мога?
— Вечно — повтори гласът на майката. — О, Тимоти, трябва да има начин. Дай да видим! Ето…
Прозорците затракаха. Ленените бинтове на прабабата зашумоляха. Бръмбарите мъртви часовничета из стените зацъкаха като обезумели.
— Духай! — извика майката. — Започни!
И вятърът задуха.
Връхлетя света като грамаден невидим звяр и цялата земя го чу да преминава в сезон на скръб и плач, мрачен празник на нещата, които носеше, за да ги разпръсне над северен Илинойс. С приливи и отливи от звук той ограби очите на каменните ангелчета от прашните гробове, изсмука прашинките плът от гробниците, грабна траурни цветя без имена, разклати друидски дървета, за да подхвърли реколтата от листа високо в сух водопад, батальон от одрани кожи и огнени очи, които безумно запламтяха в океани от бушуващи облаци, разкъсващи се на приветствени знаменца, за да показват местата на множащите се обитатели на пространствата, пронизващи небесата с такива меланхолични изригвания на изгубени години, че милиони заспали из фермите се будеха със сълзи на очи и се чудеха дали през нощта е валяло и никой не е разбрал, и в реката на бурята отвъд морето, което се вълнуваше в гравитацията на идването и заминаването, в хаос от листа и прах, вятърът закръжи над хълма, Къщата, посрещачите и над тях Сеси в своя таван, спящ тотем в египетските си пясъци, която зовеше с ума си и с дъха си даваше разрешение.
От най-високия покрив Тимоти усети, че Сеси премигва и…
Прозорците на Къщата широко се разтвориха, десетина тук, двадесетина там, за да поемат древния вятър. Вратите последваха примера им и цялата къща се превърна в една лакома паст, която приветствено вдишваше нощта и всичките й килери, изби и тавани трепереха от мрачен смут!
Когато Тимоти се надвеси като капчук от плът и кръв, армадата от тленен прах, паяжини, криле, октомврийски листа и гробищни цветя затрополи по покривите и в същия момент по пътищата около хълма се затичаха сенки, запровираха се между дърветата в гората и въоръжени със зъби, кадифени лапи и наострени уши, започнаха да вият към луната.
И това сливане на небе и земя връхлетя Къщата през всеки прозорец, комин и врата. Неща, които летяха плавно или на невъобразими зигзази, които вървяха изправени, тичаха на четири крака или куцаха като сакати сенки, прогонени от някой гробищен ковчег и изпратени от някакъв побъркан сляп Ной, само зъби без език, размахващи вили и изпълващи въздуха със смрад.
Всички се дръпнаха настрани, когато този говорящ потоп от сянка, облак и дъжд напълни избата, напъха се в ковчези, обозначени с годините на смъртта, само за да се изправи отново, на столовете в салона се настаниха лели и чичовци със странна генетика, и готвачката се сдоби с помощници, които вървяха по-чудато от нея, изродени братовчеди, отдавна изгубени племенници и необичайни племеннички се тътреха, крачеха или летяха в танц около полилеите на тавана и усещаха, че стаите долу се пълнят, огромното множество на неестествено оцелелите негодни, както го нарекоха по-късно, караше картините да се кривят по стените, мишокът тичаше като побъркан из комините, докато египетският дим се стелеше, и паякът на шията на Тимоти се скри в ухото му, като нечуто крещеше „Убежище!“, докато момчето се възхищаваше на Сеси, тази спяща господарка на хаоса, и после отскочи да види прабабата, цялата надута от гордост, с пламтящи лазуритени очи, и след това се запремята надолу по стълбището сред тупкане на сърце и звукови бомби, сякаш падаше през грамадна клетка, в която бяха заключени безброй среднощни същества, бързащи да пристигнат, ала готови да си тръгнат, докато накрая с оглушителен рев и гръм без мълния последният буреносен облак не се затвори като капак върху осветения от луната покрив, прозорците и вратите един по един и една по една се затръшнаха, небето се проясни и пътищата опустяха.