И насред всичко това зашеметеният Тимоти нададе силен радостен вик.
При което се обърнаха хиляда сенки. Две хиляди зверски очи запламтяха в жълто, зелено и сярно златисто.
И в цялата тази въртележка Тимоти с невинна радост бе заподхвърлян насам-натам и накрая го блъснаха в една стена, откъдето, неподвижен и окаян, можеше само да гледа върволицата мъгляви фигури, неясни лица и крака с копита, които подритваха и хвърляха искри, докато някой не го отлепи от стената на тласъци!
— Ей, това няма начин да не е Тимоти! Да, да! Ръцете му са твърде топли. Лицето и бузите са прекалено горещи. Челото му е потно. Не съм се потил от години. Какво е това? — Изръмжаване. Един космат юмрук удари Тимоти в гърдите. — Това не е ли мъничко сърце? Което бие като чук по наковалня? Да?
Едно брадато лице намръщено го изгледа.
— Да — потвърди Тимоти.
— Бедното момче, скоро ще го спрем!
И сред взрив от смях ледената ръка и студеното като луна лице се понесоха в див танц.
— Това — каза внезапно озовалата се наблизо майка — беше чичо ти Джейсън.
— Не ми харесва — промълви Тимоти.
— Няма нужда да ти харесва, синко, няма нужда да харесваш никого. Няма го в картите, както се казва. Той ръководи погребения.
— Защо трябва да ги ръководи, след като мъртъвците няма къде другаде да отидат? — попита момчето.
— Добре казано! Той има нужда от чирак!
— Не и аз — заяви Тимоти.
— Не и ти — мигновено се съгласи майката. — А сега запали още свещи. Раздай чашите с вино. — И му подаде поднос с шест пълни догоре бокала.
— Това не е вино, майко.
— По-хубаво е от вино. Нали искаш да си като нас, Тимоти?
— Да. Не. Да. Не.
Той изкрещя, пусна подноса да падне на пода, втурна се към вратата и изскочи в нощта навън.
Където отгоре му се стовари лавина от криле и заудря лицето, ръцете и дланите му, зашумоли в ушите му, задраска очите му и вдигнатите му юмруци и в ужасяващия рев на това изсипващо се върху него погребение момчето видя едно страховито усмихнато лице и извика:
— Ейнар! Чичо!
— Или дори чичо Ейнар! — отвърна лицето, грабна го и го подхвърли високо в нощния въздух — Тимоти увисна за миг и запищя, — сетне крилатият подскочи, хвана го и го завъртя. — Как ме позна? — със смях попита мъжът.
— Има само един чичо с криле — задъхано поясни момчето, докато се носеха над покриви и железни капчуци, докато се плъзгаха над керемидите и се издигаха над ниви на изток и запад, север и юг.
— Лети, Тимоти, лети! — извика чичото с огромните прилепови криле.
— Летя, летя! — изпъшка Тимоти.
— Не, наистина лети!
И като се смееше, добрият чичо го подхвърли и Тимоти започна да пада, размаха ръце и продължи да пада с писъци, само за да бъде хванат отново.
— Е, има време! — рече чичо Ейнар. — Мисли. Пожелай си. И след пожелаването: направи го!
Понесъл се под могъщите криле, които изпълваха небето и ослепяваха звездите, Тимоти затвори очи. Усети, че по лопатките му запламтяват пъпки от огън, пожела си го още по-съсредоточено и подутините продължиха да растат, още малко и щяха да се пръснат! Проклятие!
— Има време — предугадил мисълта му, каза чичо Ейнар. — Някой ден. Иначе няма да си ми племенник. Бързо!
Плъзнаха се по покрива, надникнаха в дюните на тавана, където сънуваше Сеси, уловиха октомврийския вятър, който ги издигна в облаците, и плавно кацнаха на верандата, където двадесетина сенки с мъгла вместо очи ги посрещнаха с подобаваща врява и бурни овации.
— Чудесен полет, а, Тимоти? — извика чичото: той никога не шепнеше, всичко бе дива експлозия, оперна бомбардировка. — Стига ли ти?