— Стига ми! — Тимоти се разплака от удоволствие. — О, благодаря ти, чичо.
— Първият му урок — заяви чичо Ейнар. — Скоро въздухът, небето и облаците ще са негови, както са и мои!
Когато Ейнар отнесе Тимоти, отново се надигнаха бурни овации при танцуващите призраци при масите и пируващите почти скелети. От комините се издигна безформен пушек, придоби силуетите на племенници и братовчеди от спомените — те престанаха да са само дим и се превърнаха в плът, за да бъдат смачкани от танцуващите и тъпчещата се с лакомства тълпа. Докато в някоя далечна ферма не изкукурига петел. Всички се заковаха на място като треснати от гръм. Дивото веселие утихна. Пушеците, мъглите и дъждовните фигури се стопиха по стълбището на избата, за да се напъхат, излегнат, заемат кабинките и ковчезите с месингови табелки. Чичо Ейнар, който беше последен, разтърси въздуха със спускането си, засмя се на нечия полузабравена смърт, може би на своята, изпружи се в най-дългия ковчег, сви прилепово-паяжинните си криле от двете страни на смеховете си, затвори очи и кимна, с което накара капака да затвори смеховете му, като че ли все още летеше, и избата потъна в тишина и мрак.
Тимоти остана сам в студената утрин. Всички бяха изчезнали, всички спяха, защото се страхуваха от светлината. Той обичаше деня и слънцето, ала кой знае защо, му се искаше да обича тъмата и нощта.
— Уморен съм, Сеси — каза момчето, докато се тътреше нагоре по безбройните стъпала на Къщата. — Но не мога да заспя. Не мога.
— Спи — промълви тя, когато Тимоти легна на египетските пясъци до нея. — Чуй ме. Спи. Спи.
И той заспа.
Залез.
Тридесет капака се вдигнаха от продълговатите си сандъци. Тридесет нишки, паяжини, ектоплазми запулсираха и сетне — оживяха. Тридесет братовчеди, племенници, лели, чичовци и вуйчовци се материализираха от вибриращия въздух, тук нос, там уста, уши, вдигнати ръце и жестикулиращи пръсти, очакващи да се измъкнат навън крака, след което се изправиха в избата, докато странните бурета се пръсваха и от тях се изливаше вино, а есенни листа като криле и криле като есенни листа се втурнаха без нозе нагоре по стълбището, докато от комина не блъвна пушек, невидими музиканти не се впуснаха във вихрени мелодии и един невероятно голям гризач не засвири на пианото и не зачака аплодисменти.
И насред всичко това Тимоти с вулканичен рев рикошираше от дете-звяр в страшен роднина, докато накрая не се призна за победен, не се измъкна и не избяга в кухнята, където нещо се гушеше до мокрите прозорци. То въздишаше, плачеше и постоянно потропваше и изведнъж момчето се озова навън, дъждът го брулеше, вятърът го вледеняваше и целият мрак на свещите вътре изчезна. Танцуваха се валсове, а той не можеше да танцува. Поглъщаха се храни, а той не можеше да яде, пиеше се вино, а той не можеше да пие.
Тимоти се разтрепери и тичешком се качи по стълбището при огрените от луната пясъци и дюни с формата на дами, където спеше Сеси.
— Сеси — тихо я повика той. — Къде си тази нощ?
— Далеч на запад — отвърна тя. — В Калифорния. Край едно солено море, близо до кални тресавища, пара и тишина. Аз съм фермерска жена и седя на дървената веранда. Слънцето залязва.
— И още какво, Сеси?
— Чуй шепота на тресавищата — каза Сеси. — Те повдигат сиви главици от пара, разцепват се като гума и спадат с шум като от влажни устни. Мирише на сяра, придънно горене и древни времена. Там от два милиарда години се готви динозавър.
— Готов ли е вече, Сеси?
Спокойните й устни се усмихнаха.
— Съвсем готов. Тук в планините вече е нощ. Аз съм в главата на тази жена, гледам през дупчиците в черепа й, вслушвам се в тишината. Самолети летят като птеродактили с огромни криле. В далечината един парен тиранозавър се взира в тези порещи небето влечуги. Аз наблюдавам и вдишвам миризмите на праисторическите гозби. Тихо, тихо…
— Докога ще останеш в главата й, Сеси?
— Докато чуя, видя и усетя достатъчно, за да променя живота й. Животът в нея не прилича на живота никъде другаде по света. Нейната долина с малката й дървена къща е разсъмващ се свят. Черните планини я обгръщат с тишина. Веднъж на половин час виждам да минава автомобил и да осветява с фаровете си тесния черен път, после отново се завръщат тишината и нощта. Цял ден седя на верандата и гледам как сенките изпълзяват от дърветата, за да се слеят в една голяма нощ. Чакам мъжа си да се прибере. Той никога няма да дойде. Долината, морето, няколкото коли, верандата, люлеещият се стол, аз, тишината.
— Ами сега, Сеси?
— Отдалечавам се от верандата към тресавището. Серните пари са навсякъде. Прелита птица и надава крясък. Аз съм в птицата! И докато летя, с новите си малки мънистени очи виждам долу жената да навлиза в тресавището! Чувам звук като от хвърлен камък! Виждам бяла ръка да потъва в кален вир. Тинята я покрива. И сега летя към дома!