Вятърът се надигна, звездите запламтяха, танците се оживиха. Многобройните мракове се кълбяха, клокочеха, изчезваха и отново се появяваха.
Следваше „Ковчези“. Ковчези, строени в редица, заобиколени от маршируващи под звуците на флейта хора. Изнасяха ковчезите един по един. Чрез борба за излъсканата им вътрешност бяха елиминирани двама, четирима, шестима, осмина играчи, докато накрая не остана само един ковчег. Тимоти предпазливо обикаляше около него заедно със своя странен братовчед Роб. Флейтата млъкна. Тимоти се хвърли към ковчега като лалугер към дупката си. Роб се вмъкна вътре пръв! Ръкопляскания!
Смях и веселие.
— Как е сестрата на чичо Ейнар? Крилатата.
— Миналата седмица Лоте летеше над Персия и я улучиха със стрели. Птица за банкет. Птица!
Смехът им бе ветровита пещера.
— Ами Карл?
— Оня, дето живее под мостовете ли? Клетият Карл. В цяла Европа няма място за него. Благославят новите мостове със светена вода! Карл е бездомен. Тази нощ има безчет бегълци.
— Така е! Всички мостове, а? Клетият Карл.
— Слушайте!
Веселието стихна. В далечината градският часовник удари шест сутринта. Завръщането беше свършило. Заедно с биенето на часовника сто гласа запяха многовековни песни. Чичовци и лели се хванаха за ръце и някъде в студената далечина на утрото градският часовник престана да бие.
Тимоти пееше.
Не знаеше думите и мелодията, ала въпреки това пееше и думите и мелодията бяха чисти, плавни, високи и прекрасни.
Когато свърши, той вдигна поглед нагоре към Високия таван с египетски пясъци и сънища.
— Благодаря, Сеси — прошепна момчето.
Задуха вятър.
— Прости ли ми? — отекна през неговата уста гласът й. И сетне: — Сеси. Опростена.
После се отпусна и остави устата му да се движи както иска, и песента продължи, ритмично, чисто, мелодично.
Сбогуването бе много шумно. Мрачно щастливи, майката и бащата стояха на прага и целуваха всяка отиваща си буза. Небето на изток изсветляваше и розовееше. Нахлу студен вятър. Всички трябваше да полетят на запад, за да изпреварят слънцето около света. Побързайте, о, побързайте!
Тимоти отново се вслуша в гласа в главата си и рече:
— Да, Сеси. Благодаря.
И Сеси му помогна да премине от едно тяло в друго. Той мигновено се почувства в един древен братовчед, който се кланяше на вратата и допираше устни до бледите пръсти на майката, погледна я от сбръчканото пергаментово лице. Сетне излезе на вятъра, който го подхвана и сред вихър от листа го понесе над разбуждащите се хълмове.
Внезапно се озова зад друго лице на вратата и отново се сбогуваше. Зад лицето на братовчеда Уилям.
Бърз като дим, братовчедът Уилям се затича по един черен път. Червените му очи пламтяха, рунтавата му козина беше покрита с утринен скреж, меките му пръсти с безшумна увереност стъпваха по склона, после изведнъж летеше някъде много надалеч.
Тимоти ненадейно се вля във високата чадъровидна фигура на чичо Ейнар и с неговите невероятно весели очи видя как вдига едно бледо телце: Тимоти! Вдигаше себе си!
— И да слушаш, Тимоти. До скоро!
По-бърз от летящи листа, по-светкавичен от вълчето същество на черния път, толкова мигновен, че земята наоколо се замъгли и последните звезди се килнаха, като камъче в устата на чичо Ейнар, Тимоти остана в него по време на половината му полет.
Сетне беше запратен обратно в тялото си.
Виковете и смехът заглъхнаха и почти се изгубиха. Всички се прегръщаха, плачеха и си мислеха, че светът все по-малко е място за тях. Едно време се бяха срещали всяка година, ала сега изминаваха десетилетия, без да се съберат.
— Не забравяйте, следваща среща в Салем през две хиляди и девета! — извика някой.
Салем. Вцепененият ум на Тимоти опипа думата. Салем — 2009-а. Там щяха да са чичо Фрай, бабата, дядото и хиляди пъти прабабата в своя спаружен саван. И майката, бащата, Сеси и всички останали. Но дали той щеше да доживее дотогава?
Всички се стрелнаха с последния повей на утихващия вятър, безброй шалчета, безброй пърхащи бозайници, безброй сухи листа, безброй тичащи вълци, безброй воеве и роенета, безброй полунощи, зори, сънища и събуждания.
Майката затвори вратата.
Бащата слезе в избата.
Тимоти тръгна по увития с креп коридор. Свел глава, когато минаваше покрай останалото от веселбата огледало, той видя бледата смъртност на лицето си. И потръпна.
— Тимоти — повика го майката.
И докосна лицето му с длан.
— Синко — каза тя. — Ние те обичаме. Всички те обичаме. Колкото и да си различен, дори някой ден да ни напуснеш. — Целуна го по бузата. — И ако умреш, костите ти ще лежат необезпокоявани, ние ще се погрижим за това, вечно ще лежиш в мир и аз ще идвам да те виждам на всеки Вси светии, и ще те завивам по-хубаво.