— Джак!
Душите се преброиха с езика на Сеси.
Семейството зачака.
Сетне гласовете на четиримата младежи като един зададоха последния, най-страшен въпрос:
— Не спасихте ли поне едно тяло?
Членовете на Семейството потънаха на сантиметър в земята под бремето на отговор, който не дадоха.
— Но… — Сеси се надигна на лакти и докосна брадичката, устата и челото си, в които се бореха за място четирите живи призрака. — Но… какво ще правя с тях? — Очите й обходиха всички лица на двора. — Братовчедите ми не могат да останат! Не могат да останат в главата ми!
Онова, което извика после тя, или което забърбориха братовчедите, натикани като камъчета под езика й, или което казаха членовете на Семейството, тичащи като опърлени кокошки из двора, се изгуби.
С грохот като в деня на Страшния съд падна и останалото от плевника.
Пепелта отлетя със силен шепот, издухана от октомврийския вятър, който се надвеси над покрива на мансардата.
— Струва ми се — каза бащата.
— Няма какво да ти се струва, така е! — със затворени очи отсече Сеси.
— Трябва да шитнем братовчедите. Да им намерим временен приют докато им изберем нови тела…
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — заявиха четири гласа от устата на Сеси, ту високо, ту тихо, ту средно.
Бащата продължи в мрака.
— В Семейството трябва да има някой с малко място в дъното на малкия си мозък! Доброволци!
Членовете на Семейството си поеха леден дъх. Всички мълчаха. Високо в своя таван, прабабата изведнъж промълви:
— С настоящото призовавам, назовавам и предлагам най-стария от старите!
Сякаш главите им бяха завързани на общ конец, всички се обърнаха и запремигваха към далечния ъгъл, където техният древен нилски прадядо се облягаше като сух сноп пшеница от второто хилядолетие преди Христа.
— Не! — изхриптя нилският им праотец.
— Да! — Прабабата затвори очните си пясъчни цепки и скръсти крехките си ръце на мъртвешки сивата си гръд. — Твое е цялото време на света.
— Повтарям, не! — прошумоля задгробната пшеница.
— Това е Семейството — прошепна прабабата, — всичките ни прекрасно странни роднини. Ние бодърстваме нощем, летим с ветровете и въздуха, бродим с бурите, четем мисли, правим магии, живеем вечно или хиляди години, все тая. С една дума, ние сме Семейството, на което можем да разчитаме и към което можем да се обръщаме, ако…
— Не, не!
— Шт. — Отвори се око, голямо колкото Звездата на Индия, припламна, помръкна и угасна. — Не е редно четирима диви мъже да са в главата на едно слабо момиче. И има на какво да научиш братовчедите. Ти си живял много преди Наполеон да нахлуе и да избяга от Русия и Бен Франклин да умре от шарка. Ще е добре душите на момчетата да се подслонят за кратко в твоето ухо. Това може да ги постегне. Ще го отречеш ли?
Древният праотец от Бели и Сини Нил издаде съвсем тихо шумолене.
— Добре тогава — каза крехкият спомен за дъщерята на фараона. — Чувате ли, деца на нощта!?
— Чуваме! — извикаха призраците от устата на Сеси.
— Тръгвайте! — заповяда четирихилядолетната мумия.
— Тръгваме! — отвърнаха четиримата.
И тъй като никой не си беше направил труда да каже кой братовчед да тръгне пръв, последва вълнение на призрачна тъкан, бурен повей на невидим вятър.
На древното лице на прадядото се изредиха четири различни изражения. Четири земетръса разлюляха крехкото му тяло. Четири усмивки разкриха жълтите му зъби. Преди да успее да възрази, с четири различни походки и бързини той бе измъкнат от къщата, прекоси моравата и по изчезналите железопътни релси пое към града с многолюден смях в пшениченото гърло.
Семейството се надвеси от верандата и впери очи в задружното отдалечаване на едного.
Отново дълбоко унесена в сън, Сеси отвори уста, за да освободи ехото на четиримата.
По пладне на другия ден големият мътносив железен локомотив с пуфтене пристигна на гарата и завари членовете на Семейството нервно да крачат назад-напред по перона, подпирайки стария пшеничен фараон. Те почти го внесоха в купето, което миришеше на пресен лак и затоплен плюш. Затворил очи, по пътя нилският пътешественик сипеше проклятия с много гласове, на които никой не обръщаше внимание.
Подпряха го като сух царевичен сноп на мястото му, закрепиха шапка на главата му, все едно поставяха нов покрив на стара къща, и се обърнаха към спаруженото му лице.
— Седни, прадядо. Прадядо, чуваш ли ме? Отдръпнете се, братовчеди, оставете стареца да говори.
— Тук съм. — Сухите му устни потръпнаха и подсвирнаха. — И страдам от техните грехове и мъки! О, проклятие, проклятие!