— Не!
— Лъже!
— Нищо не сме направили! — разнесоха се гласовете от различни страни на устата му.
— Престани!
— Тихо! — Бащата хвана древната брадичка и я разтърси, за да намести вътрешните кости. — На запад от Октомври е Соджърн, Мисури, не е далеч. Там имаме роднини. Чичовци, лели, някои с деца, други бездетни. Тъй като умът на Сеси може да пътува само по няколко километра, трябва да превозиш тези буйни братовчеди дотам и да ги сдобиеш с роднинска плът и умове.
— Но ако не успееш — прибави той, — върни ги тия глупаци пак тук невредими.
— Сбогом! — казаха четири гласа от древния сноп.
— Сбогом прадядо, Питър, Уилям, Филип и Джак!
— Не ме забравяйте! — извика момичешки глас.
— Сеси! — ахнаха те. — Прощавай!
Влакът напевно потегли на запад от Октомври.
Влакът направи дълъг завой. Нилският праотец се наведе и проскърца.
— Е, това е то — прошепна Питър.
— Да — потвърди Уилям. — Това е то.
Влакът изсвири.
— Уморен съм — каза Джак.
— Ти ли си уморен! — изхриптя древният.
— Тук е задушно — поясни Филип.
— Очакваше се! Древният е на четири хиляди години, нали, старче? Черепът ти е гробница.
— Престанете! — Старецът се почука по челото. В главата му запърха птича паника. — Стига!
— Ето — прошепна Сеси и успокои паниката. — Наспах се и ще попътувам с теб, прадядо, за да те науча да носиш гаргите и лешоядите в клетката си.
— Гарги! Лешояди! — запротестираха братовчедите.
— Тихо — каза тя и запуши устите им, като че ли тъпчеше тютюн в стара непочиствана лула. Някъде далеч тялото й лежеше в нейните египетски пясъци, ала умът й кръжеше, докосваше, буташе, омайваше, пазеше. — Наслаждавайте се. Вижте!
Братовчедите погледнаха.
И наистина, да се скиташ из горните части на древната гробница беше като да оцелееш в сумрачен саркофаг, в който, свили прозрачни криле, спомените лежаха на купчини, вързопи и пакети, забулени фигури, пръснати сенки. Тук-там, като самотен лъч кехлибарена светлина, някой особено ярък спомен грейваше и се превръщаше в златист час, в летен ден. Миришеше на изтъркана кожа и изгорени конски косми, носеше се едва доловима миризма на пикочна киселина от бъбречните камъни, които ги боляха, докато се ръгаха с полуневидими лакти.
— Гледайте! — мълвяха братовчедите. — О, да! Да!
Защото сега надничаха през прашните стъкла на древните очи и виждаха огромния, бълващ адски огън влак, който ги отнасяше, и постепенно преливащият в кафяво-зелен есенен свят се носеше покрай тях като пред къща с покрити с паяжини прозорци. Когато движеха устата на стареца, все едно биеха оловния език на ръждясала камбана. Звуците на света нахлуваха през кухите му уши като пращене на зле настроено радио.
— И все пак е по-добре, отколкото изобщо да нямаш тяло — отбеляза Питър.
Влакът с грохот прекоси един мост.
— Аз май ще се помотая наоколо — каза Питър.
Древният усети, че крайниците му се раздвижват.
— Стой! Легни! Седни!
Старецът силно стисна клепачи.
— Отвори ги! Искаме да виждаме!
Очните му ябълки се завъртяха.
— Идва едно прелестно момиче. Бързо!
— Най-красивото момиче на света!
Мумията не успя да се сдържи и отвори едното си око.
— О! — казаха всички. — Да!
Подхвърляна насам-натам от движението, младата жена се облягаше на стените, красива като нещо, което понякога можеш да спечелиш на карнавал, като нанижеш халката на празни бутилки от мляко.
— Не! — Старецът отново стисна клепачи.
— Отвори ги!
Очните ябълки обезумяха.
— Стига! — извика той. — Престанете!
Младата жена се люшна, сякаш се канеше да падне върху всички.
— Престанете! — извика невъобразимо старият прадядо. — Сеси е тук, самата невинност.
— Невинност! — изрева таванът.
— Прадядо — тихо рече Сеси. — При всичките ми нощни разходки и пътувания аз не съм…
— Невинна! — извикаха четиримата братовчеди.
— Я гледайте! — възрази прадядото.
— Ти виж — прошепна Сеси. — В хиляди летни нощи съм се провирала през безброй прозорци на спални. Лежала съм в прохладата на снежнобели възглавници, в августовските жеги съм плувала гола в реките пред очите на птиците…
— Не искам да слушам!
— Да. — Гласът на Сеси заблужда по поляните на спомените. — Веднъж погледнах един младеж от лятното лице на младо момиче, после влязох в него и облъхнах с пламък онова завинаги лятно момиче. Въплъщавала съм се в съешаващи се мишки, кръжащи вълнисти папагалчета, ухажващи се гълъби, крила съм се в пеперуди, накацали по пъстро цвете.