— Проклятие!
— Возила съм се на шейни в декемврийски нощи, когато снегът вали, дъхът се кълби на пара от розовите ноздри на конете, има топли кожи за завиване, под които се крият на топло шестима младежи, копнеят, откриват…
— Стига!
— Браво! — викнаха братовчедите.
— … вселявала съм се в една сграда от кости и плът, най-красивата жена на света…
Прадядото бе зашеметен.
Защото сякаш отгоре му се сипеше сняг и го караше да мълчи. Той усети разлюляване на цветя из челото си, повей на юлски утринен вятър — в ушите си, и извираща топлина — в крайниците си, издуване на гръд от плоските му древни гърди, под лъжичката го жегна огън. Докато Сеси говореше, устните му омекнаха, зачервиха се, познаха поезия и може би щяха да я оставят да се излее на невероятни дъждове, изтърканите му и покрити с гробничен прах пръсти се разшаваха в скута му и придобиха цвят на сметана, мляко и топящ се ябълков сняг. Прадядото ги погледна, вцепени се и сви юмруци.
— Не! Върни си ми ръцете! Пречисти ми устата!
— Стига — каза един вътрешен глас, Филип.
— Губим си времето — заяви Питър.
— Хайде да поздравим младата дама — предложи Джак.
— Да! — отвърна Мормонският църковен хор от едно гърло. Прадядото беше изправен на крака от невидими конци.
— Оставете ме на мира! — извика той и стисна като в менгеме очите, черепа и ребрата си, невероятно странно легло, което увисна, за да задуши братовчедите. — Стига!
Те заподскачаха в мрака.
— Помощ! Светлина! Сеси!
— Тук съм — каза Сеси.
Старецът усети, че го гъделичкат зад ушите и по гърба. Дробовете му се напълниха с пух, носът му — със сажди.
— Уил, раздвижи левия му крак! Питър, десния, хайде! Филип, дясната ръка. Джак, отляво. Тичайте!
— С всичка сила. Напред!
Прадядото се втурна.
Ала не към хубавото момиче — той се олюля и насмалко да падне на пода.
— Чакайте! — извика древногръцкият хор. — Тя е тук! Някой го препъна. Кой е в краката му? Уил? Филип?
Прадядото отвори широко вратата, измъкна се на брулената от вятъра платформа и тъкмо се канеше да се хвърли в една нива със светкавично прелитащи покрай тях слънчогледи, когато:
— Статуи! — каза напъханият в устата му хор.
И той се превърна в статуя на задната платформа на бързо отдалечаващия се влак.
Прадядото се завъртя и отново се озова вътре. Влакът се стрелна по поредния завой и той седна в ръцете на една млада дама.
— Извинете! — Прадядото скочи.
— Извинен сте. — Тя подреди ръцете си.
— Никакви проблеми, не, не! — Страшно старото същество се строполи на седалката срещу нея. — По дяволите! Прилепи, в камбанарията! Проклятие!
Братовчедите стопиха восъка в ушите му.
— Не забравяйте — изсъска зад зъбите си той, — докато вие вътре си играете на хлапета, аз съм Тут, току-що излязъл от гробницата.
— Но… — Камерният квартет заигра с клепачите му. — Ние ще те подмладим!
Те запалиха огън в корема му, бомба в гърдите му.
— Не!
Прадядото дръпна едно въже. Зейна тайна врата. Братовчедите се затъркаляха по безкраен лабиринт от пламтящи спомени: триизмерни форми, богати и топли като момичето оттатък пътеката. Братовчедите падаха.
— Внимавай!
— Изгубих се!
— Питър?
— Намирам се някъде в Уисконсин. Как се озовах тук?
— А аз съм на един кораб по река Хъдзън. Уилям?
— В Лондон съм — отдалеч извика Уилям. — Божичко! Според вестниците сега сме двайсет и втори август хиляда и осемстотната!
— Сеси?! Ти си го направила!
— Не, аз! — извика навсякъде прадядото. — Вие още сте в ушите ми, по дяволите, обаче живеете на местата от моето минало. Пазете си главите!
— Чакай! — спря го Уилям. — Това Големият каньон ли е, или твоят продълговат мозък?
— Големият каньон. През хиляда деветстотин двайсет и първа.
— Жена! — извика Питър. — Тук, пред мен.
И наистина тази жена беше красива като пролетта. Преди двеста години. Прадядото не си спомняше името й. Тя бе непозната, минала покрай него с диви ягоди в един летен ден.
Питър протегна ръце към прелестното привидение.
— Назад! — извика прадядото.
И лицето на момичето избухна в летния въздух, и изчезна.
— Пфу! — ядоса се Питър.
Братовчедите му се развилняха, започнаха да разбиват врати и да отварят прозорци.
— Божичко! Вижте! — извикаха те.
Защото спомените на прадядото лежаха един до друг като сардини, милион милиони, натрупвани със секунди, минути, часове. Тук смугло момиче решеше косата си. Там русокосо момиче тичаше или спеше. Всички уловени в медени килийки с цвета на летните им лица. Усмивките им сияеха. Човек можеше да ги извади, да ги завърти в ръцете си, да ги отпрати, да ги повика да се върнат. Да извика: „Италия, хиляда седемстотин деветдесет и седма“, и те започваха да танцуват в топли павилиони или да плуват във вълни от светлина.