В този момент по коридора шумно премина група млади подпийнали туристи и заглуши думите им с буйния си смях.
Призрачният пътник се спаружи.
— Откъде… знаете… — промълви той.
— Когато бях шестгодишна, видях… срещнах човек като вас…
— Какво сте видели?
— В Ирландия, край Кайлшандра. Във вековната къща на чичо ми, пълна с дъжд и мъгла, късно една вечер по покрива изтрополиха стъпки и от коридора се чуха звуци, сякаш беше влязла бурята, и накрая сянката дойде в моята стая. Седна на леглото ми и студът от тялото му ме вледени. Спомням си и зная, че не беше сън, защото сянката, която влезе, седна на леглото ми и зашепна… много… приличаше… на вас.
От дълбините на арктическата душа на болния старец се разнесе гробовен глас.
— И кой… и какво… съм аз?
— Вие не сте болен. И не умирате… Вие сте…
Свирката на Ориент Експреса нададе протяжен вой.
— … призрак — каза госпожица Минерва Холидей.
— Дааа! — извика той.
Вик на потребност, признание, увереност. Мъжът почти се изправи.
— Да!
В този момент на прага се появи млад, жадуващ за практика свещеник. С блеснали очи, стиснал разпятието в едната си ръка, той зяпна отпуснатото тяло на призрачния пътник и извика:
— Може ли?…
— Последно причастие ли? — Старецът отвори едното си око като капак на сребърна кутия. — От вас ли? Не. — Той премести поглед към сестрата. — От нея!
— Господине! — възкликна младият свещеник.
Свещеникът отстъпи, стисна разпятието си като шнур за отваряне на парашут, обърна се и избяга.
Старата медицинска сестра продължаваше да наблюдава все по-странния си пациент. Накрая той попита:
— Как можете да ме нахраните?
— Ами… — Тя се засмя самоиронично. — Трябва да измислим начин.
Ориент Експресът отново нададе вой, сблъска се с нови километри от нощ и мъгла и с писък се вряза в тях.
— За Кале ли пътувате? — попита сестрата.
— А после за Дувър, Лондон и може би един замък край Единбург, където ще съм в безопасност…
— Това едва ли е възможно… — Думите й сякаш го пронизаха в сърцето. — Не, не, чакайте, чакайте! — извика тя. — Не е възможно… без мен! Аз ще дойда с вас до Кале и после до Дувър.
— Но вие не ме познавате!
— О, но като малка ви сънувах много преди да срещна един като вас в мъглите и дъждовете на Ирландия. На девет години търсех Баскервилското куче в блатата.
— Да — отвърна призрачният пътник. — Вие сте англичанка, а англичаните вярват!
— Така е. Повече от американците, които се съмняват. Ами французите? Циници! Англичаните са най-добри. Едва ли има стара лондонска къща без тъжна господарка на мъглите, която плаче преди зазоряване.
В този момент, разклатена от един дълъг завой, вратата на купето се отвори. От коридора нахлу отровен брътвеж, безумни приказки и нещо, което можеше да е само безмозъчен смях. Призрачният пътник се смали.
Минерва Холидей скочи, затръшна вратата и се върна, за да погледне своя спътник, когото познаваше от цял живот мятане насън.
— Всъщност точно кой сте вие? — попита тя.
Видял в лицето й лице на тъжно дете, с което много отдавна може да се е срещал, призрачният пътник й разказа живота си.
— Двеста години „живях“ на едно място край Виена. За да се спася от атаките и на атеисти, и на вярващи, се крих в библиотеки и пълни с прах хранилища и се хранех с митове и легенди. Изпадах в среднощни пристъпи на паника и ужас от препускащи коне, лаещи кучета, светкавично тичащи котараци… парченца, отчупили се от капаци на ковчезите… С годините сънародниците ми от невидимия свят един след друг изчезваха, когато замъците се срутваха или господарите даваха своите обитавани от призраци градини под наем на женски клубове и хотели. Прогонени отвсякъде, ние, призрачните скитници, затъвахме в катран и блата, съмнение, презрение или отвращение. Хората и липсата на вяра се удвояваха с всеки изтекъл ден и всичките ми призрачни приятели избягаха. Нямам представа къде. Аз съм последният и се опитвам да прекося Европа до някой безопасен, подгизнал от дъжд замък, където хората се плашат от саждите и дима на блуждаещите души, както си му е редът. Англия и Шотландия, за мен няма друго място!
Гласът му заглъхна и се възцари тишина.
— А как се казвате? — попита тя.
— Нямам име — промълви пътникът. — Хиляди мъгли са се стелили над родовия ни имот. Хиляди дъждове са мокрили надгробния ми камък. Следите от длето са изтрити от влагата, водата и слънцето. Името ми изчезна заедно с цветята, тревата и мраморния прах. — Той отвори очи. — Защо го правите? Защо ми помагате?