И сестрата най-сетне се усмихна, защото чу устните й да изричат верния отговор:
— Никога не съм имала забавление.
— Какво забавление!?
— Водих живот на препарирана кукумявка. Не съм монахиня, но не съм се омъжвала. Грижих се за майка ми, която беше инвалид, и полуслепия си баща, посветих се на болници, легла на смъртници, викове нощем и гадни лекарства. Така че и аз съм нещо като призрак, нали? И сега, тази вечер, на шейсет и шест години, най-после открих във вас пациент! Великолепно различен, свеж, абсолютно нов. О, Господи, какво предизвикателство! Ще ви разхождам, ще ви помагам да избягвате хората във влака, тълпите в Париж, после в морето и на ферибота! Наистина ще е…
— Забавление! — извика призрачният пътник. Разтърсиха го пристъпи на смях. — Забавления? Да, точно такива сме ние!
— Но нали в Париж се забавляват дори когато горят на клада свещеници?
Той затвори очи.
— В Париж ли? А, да.
Влакът нададе вой. Нощта преваляше.
И пристигнаха в Париж.
И точно когато пристигнаха, едно момченце на пет-шест години претича покрай тях и замръзна на мястото си. Втренчи се в призрачния пътник и призрачният пътник му отвърна с подобие на антарктическите айсберги. Момченцето изписка и избяга. Възрастната сестра надникна навън.
Момченцето плачеше и бъбреше нещо на баща си в дъното на коридора. Бащата се затича към купето на призрачния пътник и извика:
— Какво става тук? Кой е уплашил…
И се закова пред вратата, и впери поглед в бледия обитател на бавно спиращия Ориент Експрес. И удари спирачки на езика си.
— … сина ми.
— Аз… — Французинът се отдръпна, ахна смаяно и прошепна: — Простете ми! Много съжалявам!
И се обърна, и блъсна сина си с ръка.
— Много си непослушен!
Вратата се затвори.
— Париж! — завикаха кондукторите из влака.
— Тихо и бързо! — посъветва пациента си Минерва Холидей, докато извеждаше древния си приятел на перона, задръстен от нервни пътници и пръснат навсякъде багаж.
— Топя се! — извика призрачният пътник.
— Не и там, където ви водя! — Тя грабна кошницата си за пикник и го затегли към едно чудодейно свободно такси. Под бурното небе пристигнаха на гробището Пер Лашез. Огромните крила на портата се затваряха. Сестрата размаха шепа франкове. Портата замръзна.
Влязоха бавно сред десетте хиляди паметника. Имаше толкова много студен мрамор и толкова много скрити души, че старата медицинска сестра изпита внезапно замайване, болка в едната китка и мимолетно вледеняване на лявата половина на лицето. Поклати глава и отказа да го приеме. Продължиха да се лутат сред паметниците.
— Къде ще си направим пикник? — попита той.
— Където решим — отвърна спътничката му. — Но внимателно! Защото това е френско гробище! Натъпкано до пръсване с неверие. С цели армии от егоисти, които са изгаряли хора заради вярата им, само за да бъдат изгорени заради своята вяра на следващата година! Изберете вие!
Продължиха да вървят. Призрачният пътник кимна.
— Първият камък. Под него: нищо. Смърт окончателна, нито шепот от време. Вторият камък: жена, тайно вярвала, защото е обичала съпруга си и се е надявала отново да го види във вечността… там има шепот на дух, тупкане на сърце. По-добре. А сега третият надгробен камък: автор на страшни истории за едно френско списание. Но той е обичал своите нощи, своите мъгли, своите замъци. Този камък има нужната температура, също като хубаво вино. Тук ще седнем, скъпа госпожо, докато налеете шампанското и дойде време да хванем влака.
Тя му подаде чашата.
— Можете ли да пиете?
— Мога да опитам. — Той я взе. — Човек може само да опита.
Когато напуснаха Париж, призрачният пътник едва не „умря“. В коридорите нахлу група интелектуалци, току-що участвали в семинар за „погнусата“ на Сартър и в точене на локуми за Симон дьо Бовоар, и въздухът след тях остана нажежен и пуст.
Бледият пътник стана още по-блед.
Втората гара след Париж — ново нашествие! Качи се група немци, шумни в своята непочтителност към духовете на предците, изпълнени със съмнение в политиката, някои дори носеха книги като „Господ бил ли е тук все пак?“
Призракът от Ориент Експреса потъна още по-дълбоко в рентгеновата снимка на костите си.
— О, божичко — ахна госпожица Минерва Холидей, втурна се към купето си и се върна с водопад от книги.