— Аз — прошепна той. — Аз. — Мълчание. — Ще ви разкажа страшна приказка. За един истински призрак!
— О, да! — извикаха децата.
И призрачният пътник започна разказа си, и треската на езика му измисли мъгли и призова дъждове, децата се гушеха и се притискаха едно към друго, огнище с въгленчета, на което той с наслада се грееше. И докато мъжът разказваше, отдръпналата се до вратата сестра Холидей видя онова, което нейният пациент виждаше по призрачното небе, страховитите скали, сивите скали, сигурните скали на Дувър, съвсем наблизо, шепнещите кули, мълвящите изби на замъците, където винаги бе имало призраци, и таваните все още бяха свободни. Старата сестра усети, че повдига ръка към термометъра в джоба си. Измери собствения си пулс. Мрак докосна очите й за миг.
И после едно дете попита:
— Кой си ти?
Призрачният пътник събра паяжинния си саван, наточи въображението си и отговори.
И само свирката на ферибота, която съобщаваше, че пристигат, прекъсна дългия среднощен разказ. Родителите заприиждаха да отведат изчезналите си деца далеч от господина с ледени очи, чиято бълнуваща уста ги караше да треперят, докато шепнеше ли шепнеше и докато измъкваха навън и последното съпротивляващо се дете. Старецът и сестрата останаха сами в детската стая. Фериботът престана да трепери, сякаш и той беше слушал и се бе наслаждавал на злокобните приказки.
— Не — отсече пътникът от Ориент Експреса, когато стигнаха до трапа. — Не ми трябва помощ. Гледайте!
И уверено заслиза. И също както децата бяха еликсир за руменината му, изправените му рамене и гласните му струни, колкото повече се приближаваше до Англия, толкова по-решителна ставаше крачката му, а когато стъпи на сушата, от тънките му устни бликна тих радостен смях и сестрата престана да се мръщи, и го остави да се втурне към влака.
И когато го видя да тича като дете, можеше само да се изпълни с нещо повече от щастие. Той тичаше и нейното сърце тичаше заедно с него и Минерва Холидей изведнъж с поразителна болка усети как отгоре й се спусна капак от мрак — и изгуби свяст.
Забързан, призрачният пътник не забеляза отсъствието на старата сестра, толкова много гореше от нетърпение да потегли.
Едва когато стигна до вагона си, усети, че нещо липсва, и се обърна.
Минерва Холидей я нямаше.
Ала пристигна след миг — изглеждаше по-бледа отпреди, но с невероятно сияйна усмивка. Тя се поколеба и едва не падна. Този път беше негов ред да я подхване.
— Скъпа госпожо — каза той, — вие бяхте извънредно любезна.
— Но аз не си тръгвам — тихо отвърна сестрата, като го гледаше и очакваше наистина да я види.
— Вие?…
— Идвам с вас — каза тя.
— Ами плановете ви?
— Промениха се. Вече няма къде другаде да ида.
Старицата леко се обърна да погледне през рамо.
На пристанището бързо се събираше тълпа и се надвесваше над някой, който лежеше на дъските. Мърмореха гласове, някой извика. Няколко пъти се чу думата „лекар“.
Призрачният пътник погледна Минерва Холидей. Сетне се озърна към тълпата и обекта на нейната тревога, който лежеше на пристанището: в краката им се въргаляха парчета от счупен термометър. Той отново се обърна към Минерва Холидей, която все още се взираше в термометъра.
— О, скъпа моя любезна госпожо — рече накрая старецът. — Елате.
Тя се вгледа в лицето му.
— Забавления?
Мъжът кимна.
— Забавления!
И й помогна да се качи на влака, който скоро потегли и се понесе по релсите към Лондон, Единбург, блатата, замъците, тъмните нощи и дългите години.
— Чудя се коя е била? — загледан в тълпата на пристанището, промълви призрачният пътник.
— О, Господи — въздъхна старата сестра. — Така и не разбрах.
И влакът изчезна.
Минаха цели двадесет секунди докато релсите престанат да треперят.
Глава 13
Нострум Парацелз Гърбицата
— Не ми казвайте кой съм. Не искам да зная.
Думите излетяха в тишината на големия плевник зад невероятно огромната Къща.
Изрече ги Нострум Парацелз Гърбицата. Той беше първият от трима пристигнали и сега заплашваше никога да не си замине, което превиваше гърбовете и измъчваше душите на всички, събрали се тук в здрача на дните след Завръщането.
Нострум П.Г., както го познаваха, имаше гърбица и подутина на устата. Едното му око също обикновено бе полузатворено или полуотворено, зависи как го гледаш, и очната ябълка под клепача беше чист огнен кристал.