— О, да! — възкликна бащата. — Заповядайте!
— Да! — извика Нострум Парацелз Гърбицата.
— Заповядайте — повтори Тимоти.
— Заповядайте — изобразиха с движения Ануба, Мишока и осмокракият Арах.
— Заповядайте — промълви Тимоти.
И призрачният пътник се хвърли в обятията на своите братовчеди, за да измоли да го приютят за хиляди нощи и във въздуха се издигна хор от „да“ като обърнат наопаки дъжд, вратата се затвори и призрачният пътник и неговата чудна медицинска сестра най-сетне си бяха у дома.
Глава 14
Октомврийците
Заради студения дъх на призрачния пътник обитателите на Есенната къща изпитаха възхитително вледеняване, разклатиха древните метафори в таванските си черепи и решиха да се съберат на още по-голям съвет на октомврийците.
След края на Завръщането се очертаха някои страшни истини. Щом дървото остана голо на есенния вятър, по клоните мигновено накацаха с главата надолу проблеми, разпериха криле и оголиха остри като иглички зъби.
Метафората беше крайна, ала Есенният съвет бе сериозно нещо. По предложение на призрачния братовчед членовете на Семейството най-после трябваше да решат кои и какви са. Мрачните непознати трябваше да бъдат индексирани и картотекирани.
Кой от невидимите огледални образи беше най-стар?
— Аз — разнесе се таванският шепот. — Аз — изхриптя с беззъбите си венци една хиляди пъти прабаба. — Аз и никой друг.
— Речено — сторено — заяви Томас Високия.
— Съгласен съм — каза мишокът-джудже в сенчестия край на дългата заседателна маса, притиснал към махагоновата повърхност осеяните си с египетски петна длани.
Нещо под капака на масата издаде думкащ смях. Никой не си направи труда да погледне.
— Колко от нас думкат по маси, колко вървят, пълзят и тичат? Колко отвличат слънцето, колко засенчват луната?
— Не толкова бързо — възрази Тимоти, който имаше задачата да записва фактите, каквито и да бяха те.
— Колко клона на Семейството са смъртно свързани?
— Ние — казаха други тавански гласове, вятърът, който проникваше през напуканите греди и виеше на покрива. — Ние сме октомврийците, есенният народ. Такава е истината в бадемовата черупка, в шушулката на татула.
— Прекалено мъгляво — възрази Томас Ниския, който, за разлика от името си, беше висок.
— Хайде да заобиколим масата на пътешествениците, онези, които са вървели, тичали, пълзели, крачили във времето и пространството, по въздух и по земя. Според мен ние сме в Двадесет и едното присъствия, окултно сливане на различните притоци от листа, брулени от дървета на десетки хиляди километри, за да се изсипят тук.
— Защо е цялата тази суетня? — попита следващият по старост господин на масата, който беше отглеждал лук и пекъл хляб за фараонските гробници. — Отлично знаем какво прави всеки от нас. Аз пека ръжения хляб и връзвам пресния лук, който радва с уханието си царете на нилската долина. Аз организирам банкети в залата на Смъртта, където седят на златни тронове тринайсет фараона, чийто дъх е мая и зелена тръстика, чието дихание е вечен живот. Какво друго трябва да знаете за мен или за когото и да било другиго?
— Твоята информация е достатъчна — кимна Високия. — Но ние се нуждаем от безлуннонощни резюмета от всички. С тези данни ще можем да останем заедно, когато тази безсмислена война достигне своята кулминация!
— Война ли? — сепна се Тимоти. — Каква война? — После се плесна с длан по устата и се изчерви. — Извинете.
— Няма нищо, момко — отвърна бащата на целия мрак. — Чуйте ме, искам да разкажа историята на надигащата се вълна на неверие. Юдейско-християнският свят е опустошен. Горящата къпина на Мойсей няма да изгори. Христос го е страх да излезе от гробницата си, та да не би Тома Неверни да не го познае. Сянката на Аллах се топи по пладне. Християните и мюсюлманите се възправят срещу свят, разкъсван от много войни, за да поведат една по-голяма. Мойсей не е слязъл от планината, защото изобщо не се е качвал. Христос не е умрял, защото изобщо не се е раждал. Всичко това, напомням ви, е от огромно значение за нас, тъй като ние сме обратната страна на монетата, хвърлена във въздуха, за да се падне ези или тура. Кой ще победи, праведните или нечестивите? О, вижте, отговорът е: нито едните, нито другите. Не само че Иисус е самотен и Назарет е в руини, но и населението като цяло не вярва в Нищо. Няма място нито за славни, нито за ужасни. Ние също сме в опасност, затворени в гробницата с един неразпнат дърводелец, отнесени заедно с горящата къпина, докато мазилката на Черното теке на Изтока се напуква и то се срутва. Светът е във война. Не ни наричат „Врага“, не, защото така ще ни дадат плът и материалност. Трябва да видиш лицето или маската, за да зачеркнеш единия и да заличиш другия. Те воюват срещу нас, като се преструват, не, като се уверяват един друг, че ние не притежаваме плът и материалност. Това е война на въображение. И ако ние вярваме така, както вярват онези неверници, ще пръснем костите си по ветровете.