— О — промълвиха многото сенки на съвета. — Не.
— Да — потвърди бащата в своя древен саван. — Преди войната просто се водеше между християните, мюсюлманите и нас. Докато вярваха в своя праведен живот и не вярваха в нас, ние имахме повече от митична плът. Имахме с какво да се борим за оцеляване. Но сега светът е пълен с воини, които не нападат, а просто се извръщат или минават през нас, които дори не ни обявяват за полунедействителни, и ние останахме без оръжие. Още една вълна на пренебрежение, още един колосален валеж на нищо отникъде, и апокалипсисът с един пренебрежителен повей ще духне нашите свещи. По света ще закиха нещо като пясъчна буря и нашето Семейство ще изчезне. Погубено от един-единствен израз, който, ако се вслушаш или разчиташ на него, просто заявява: вие не съществувате, не сте съществували, никога не ви е имало.
— О. Не. Не, не — разнесе се шепот.
— Не толкова бързо — като се мъчеше да записва всичко, каза Тимоти.
— Какъв е бойният план?
— Моля?
— Е, ти нахвърли свирепите очертания на Армагедон — отбеляза тъмната невидима втора майка на Тимоти Видимия, добре осветения, лесно откриваемия. — Съвсем ни унищожи с думи. А сега ни възкреси, та да станем половин октомврийци и половин братовчеди на Лазар. Ние знаем с кого се борим. А сега, как ще победим? Контраатаката, моля.
— Така е по-добре — прехапал език между зъбите си, рече Тимоти, като пишеше по-бавно под по-бавната диктовка на майка си.
— Проблемът е, че трябва да накараме хората да вярват в нас само до известна степен! — заяви призрачният пътник. — Ако прекалено много повярват в нас, ще изковат чукове и ще подострят колове, ще направят разпятия и огледала. Тъй или иначе, все сме обречени. Как да се борим, без да се появяваме, за да влизаме в бой? Как да се проявяваме, без да правим образа си прекалено ясен? Да убеждаваме хората, че не сме мъртви, и че в същото време сме надлежно погребани?
Мрачният баща се замисли.
— Да се разселим — каза някой.
Всички на масата като един се обърнаха да зяпнат устата, от която се беше изсулило това предложение. Устата на Тимоти. Той вдигна поглед, разбрал, че неволно се е обадил.
— Я пак? — нареди баща му.
— Да се разселим — със затворени очи повтори момчето.
— Продължавай, малкия.
— Ами, я се вижте, всички сме само в една стая — рече Тимоти. — Я се вижте, всички сме само в една Къща. Я се вижте, всички сме само в един град!
И млъкна.
— Е? — настоя покритият със саван родител.
Тимоти изписука като мишле, в резултат на което Мишока се появи изпод елека му. Паякът на шията му затрепери. Ануба измяука.
— Е — продължи Тимоти, — в Къщата имаме само толкова място, колкото за всички листа, които падат от небето, за всички животни, които скитат из гората, за всички прилепи, които летят, за всички облаци, които идват, за да изсипват дъжда си. Останаха ни само няколко кули, една от които вече е заета от призрачния пътник и неговата медицинска сестра. Останаха ни само толкова изби, колкото за старото вино, останаха ни само толкова килери, колкото вътре да висят паяжинните ектоплазми, остана ни само толкова място в стените, колкото за новите мишки, останаха ни само толкова ъгли, колкото за паяжините. Поради тази причина трябва да измислим как да разселим душите, да разселим хората от Къщата на безопасни места из страната.
— И как ще го направим?
Тимоти усети, че всички го наблюдават, защото в крайна сметка той още бе дете, а съветваше всички тези древни същества как да живеят — или по-точно как да излязат и да не са мъртви.
— Има кой да го направи. Тя може да потърси място за душите, кухи тела и празни животи, и щом намери големи съсъди, които не са пълни, и малки шишенца, които са полупразни, може да вземе тези тела и да изпразни тези души, и да направи място за онези от нас, които искат да пътуват.