— И кой е това, я повтори? — каза някой.
— Името й ли? — попита Тимоти. — Ами, Сеси.
— Да — потвърди един прелестен глас.
И таванският й глас заговори:
— Все едно че ще сея цветя в някое бъдеще време. Ще взимам по една душа със себе си, ще се отправям над земята и ще й намирам подходящо място. На няколко километра оттук, далеч от града, има една ферма, изоставена преди години по време на прашна буря. Търси се доброволец. Кой ще излезе напред и ще ми позволи да го отведа на това далечно място, където да се засели, да отглежда деца и да съществува далеч от опасностите на градовете? Кой?
— Хм, защо да не съм аз? — с могъщо размахване на криле в отсрещния край на масата каза чичо Ейнар. — Мога да летя и с твоя помощ ще стигна дотам, ако поемеш душата ми и поддържаш ума ми.
— Да, чичо Ейнар — отвърна Сеси. — Ти, крилатият, наистина си подходящ. Готов ли си?
— Да — потвърди чичо Ейнар.
— Добре тогава, да започваме.
Глава 15
Чичо Ейнар
— Ще отнеме само минутка — рече добрата жена на чичо Ейнар.
— Отказвам — заяви той. — И това ми отнема само секунда.
— Цяла сутрин съм се трудила — настоя тя. — А ти отказваш да ми помогнеш, така ли? Кани се да вали.
— Нека си вали — извика чичо Ейнар. — Нямам намерение да ме удари гръм само за да изсуша дрехите ти.
— Но ти го правиш страшно бързо.
— Повтарям ти, отказвам. — Огромните му брезентови криле нервно се разшаваха на гърба му.
Тя му подаде тънко въже, на което бяха закачени току-що изпрани дрехи. Чичо Ейнар презрително ги завъртя в ръце.
— Значи все пак се стигна до това — горчиво измърмори той. — До това, до това, до това.
След всички дни и седмици на търсене, през които се беше носила на ветровете над земи и места, които не бяха съвсем подходящи, Сеси най-после бе открила пуста къща. Тя го прати там да си търси жена и убежище от невярващия свят и чичо Ейнар се оказа захвърлен във фермата.
— Не плачи, пак ще намокриш дрехите — каза жената. — Поподскачай, изсуши ги, и всичко ще свърши за миг.
— Изсуши ги — ужасно обиден я имитира той. — Дано загърми, дано завали!
— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля. Толкова пране… Ще трябва да го просна вътре…
Това го убеди. Ако мразеше нещо, това бяха накачени из стаята дрехи — човек трябваше да се провира под тях. Той разпери огромните си криле.
— Но само до оградата на пасището — каза чичо Ейнар.
— Само! — извика тя.
Завъртане… той подскочи и крилете му заплющяха в хладния въздух. Понесе се ниско над фермата, повлякъл след себе си въжето с дрехите, за да ги изсуши с въздушната струя от полета си.
— Дръж!
Той се върна и просна сухите като прясна пшеница дрехи върху чистите одеяла, които бе опънала жена му.
— Много благодаря!
— Ха! — викна той и отлетя да помисли под киселата ябълка.
Красивите копринени криле на чичо Ейнар висяха като морскозелени платна зад гърба му и шумоляха, когато кихаше или се завърташе прекалено бързо.
Мразеше ли крилете си? Нищо подобно. На млади години винаги беше летял нощем. Нощите бяха време за крилати мъже. Денят криеше опасности, винаги бе крил и винаги щеше да крие, ала нощем, о, нощем той се рееше над далечни земи и още по-далечни морета. Без да го заплашва нищо.
Ала вече не можеше да лети нощем.
На идване към тази проклета нещастна ферма беше изпил прекалено много червено вино. „Ще се оправя“ — мрачно си каза той, докато под утринните звезди летеше над огрените от луната хълмове. И тогава… от небето…
Синя Божия или природна мълния! Електрически стълб, невидим до последния момент на тъмния фон на нощта.
Като пате в кълчища! Страхотно цвъртене! Лицето му почерня от огньове на Свети Елм. Той отблъсна пламъците с могъщо размахване на криле и падна.
Сблъсъкът му с огряната от луната поляна произведе звук като от грамаден телефонен указател, хвърлен от небето.
Стана рано на другата сутрин. Мокрите му от росата криле трепереха. Още беше тъмно. На изток се опъваше бинтът на изгрева. Скоро бинтът щеше да се покрие с петна и полетите щяха да са забранени. Не му оставаше друго освен да се скрие в гората и да изчака в най-дълбоките гъсталаци, докато следващата нощ скриеше размахването на крилете му в небето.
И така го откри бъдещата му жена.
През деня, който бе топъл, младата Брунила Уексли беше излязла да издои една изгубена крава — носеше сребърно ведро, вървеше из храсталака и молеше невидимата крава да се прибере, защото иначе вимето й щяло да се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата най-вероятно ще се прибере, когато наистина се нуждае от доене, не занимаваше Брунила Уексли. Това беше повод да се разходи из гората и да подъвче глухарчета и когато се натъкна на чичо Ейнар, правеше тъкмо това.