Що се отнасяше до децата без баща, три момчета и едно момиченце, които бяха толкова жизнерадостни, че сякаш имаха криле, те изникваха като отровни гъби в горещ летен ден, за да помолят чичо Ейнар да седне под ябълката, да ги полюлее с криле и да им разкаже диви нощни приказки за младост и небесни пътешествия. И той им разказваше за ветровете и облаците, за това какво е в устата ти да се топи звезда, за вкуса на планинския въздух, какво е да си камъче, хвърлено от връх Еверест, превръщащо се в зелено цвете, разперващо криле точно преди да потъне във вечния сняг!
Такъв беше неговият семеен живот.
И ето че този ден чичо Ейнар седеше под дървото, нетърпелив и груб, не защото го искаше, а тъй като след дълго чакане така и не бе възвърнал своето нощно осезание. Унило отпуснат, той приличаше на зелен летен слънчобран, зарязан след края на сезона от безразсъдни летовници, доскоро търсили убежище под неговата сянка. Нима вечно щеше да виси тук, изпълнен със страх от летенето, освен като сушилня на дрехи за своята добра жена или като люлка за децата в знойните августовски дни? Боже мили! Мисли!
Неговата единствена професия, летенето, изпълняване на семейни задачи по-бързо от бурите, по-светкавично от телеграфите. Стрелваше се като бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце.
А сега? Горчивина! Крилете на гърба му потръпнаха.
— Тате, полюлей ни — каза дъщеричката му.
Децата стояха пред него и се взираха в мрачното му лице.
— Не — отсече той.
— Полюлей ни, тате — каза големият му син.
— Денят е студен, скоро ще завали — отвърна чичо Ейнар.
— Духа вятър, тате. Той ще издуха облаците — отбеляза вторият му, съвсем мъничък син.
— Ще дойдеш ли да ни гледаш, тате?
— Бягайте, бягайте — рече им Ейнар. — Оставете татко да помисли.
И отново потъна в спомени за стари небеса, нощни небеса, облачни небеса, всякакви небеса. Нима бе обречен да лети над пасищата от страх да не го видят как чупи крилете си в плевника или как се блъска в оградата? Ха!
— Ела да ни гледаш, тате — помоли момиченцето.
— Отиваме на хълма — прибави едното момче. — С всички градски деца.
Чичо Ейнар захапа юмрука си.
— На кой хълм?
— На Хълма на хвърчилата, разбира се! — едновременно извикаха те.
Той ги погледна.
Всяко от децата притискаше голямо хартиено хвърчило към задъханата си гръд. Лицата им бяха окъпани в очакване и руменина. В ръчичките си стискаха кълбета бяла връв. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ивици.
— Ще пускаме хвърчила! Ела да гледаш!
— Не — повтори чичо Ейнар. — Ще ме видят!
— Можеш да се скриеш и да гледаш от гората. Искаме да ни видиш.
— А хвърчилата? — попита той.
— Сами си ги направихме. Знаем как.
— Откъде?
— Ти си нашият татко! — мигновено извикаха те. — Оттам!
Чичо Ейнар ги огледа.
— Празник на хвърчилата значи, а?
— Да!
— Аз ще победя — заяви момиченцето.
— Не, аз! — възразиха момчетата. — Аз, аз!
— Господи! — изрева чичо Ейнар и скочи с оглушително плющене на криле. — Деца! Деца, обичам ви, обичам ви!
— Какво? Какво е станало? — Малчуганите заотстъпваха.
— Нищо! — извика Ейнар, разпери криле и отново ги сви. Бам! Те се удариха едно в друго като цимбали и въздушната струя повали децата на земята. — Имам го, имам го! Пак съм свободен, свободен! Огън в комина! Пера на вятъра! Брунила! — викна той към къщата. Жена му надникна навън. — Свободен съм! — повтори Ейнар, зачервен и висок. — Слушай! Не ми трябва нощта! Вече мога да летя денем! Отсега нататък ще летя всеки ден, всеки ден от годината, и никой няма да разбере, никой няма да ме застреля, и… и… но, Господи, губя време! Гледайте!
И пред очите на смаяното си семейство той грабна памучната опашка на едно от хвърчилата, завърза я за колана си, хвана кълбото връв, захапа единия му край между зъбите си, даде другия на децата си и полетя във висините заедно с вятъра!
И дъщеря му и синовете му се затичаха по поляните, като размотаваха връвта в дневното небе, пищяха и се препъваха, а Брунила стоеше на верандата, махаше с ръка и се смееше и знаеше, че отсега нататък семейството й радостно ще тича и лети.
Децата стигнаха до далечния Хълм на хвърчилата и спряха, стиснали кълбото връв в нетърпеливите си, горди пръстчета, като теглеха, насочваха и дърпаха.
Градските хлапетии дотичаха със своите малки хвърчила, пуснаха ги на вятъра и видяха голямото зелено хвърчило, което се носеше в небето.