— О, о, какво хвърчило! — възкликнаха те. — О, о! Искам и аз да си имам такова! О, какво хвърчило! Откъде го взехте?!
— Татко ни го направи! — извикаха гордата дъщеря и двамата чудесни синове, възторжено задърпаха връвта и тътнещото хвърчило в небето се понесе и описа грамаден и вълшебен възклицателен знак в един облак!
Глава 16
Шепнещите
Списъкът беше дълъг, потребността бе очевидна.
Проявите на тази потребност приемаха много форми. Едни бяха от плът, други бяха преходни и се развиваха от въздуха, трети се образуваха от облаците, четвърти от вятъра, пети просто от нощта, ала всички се нуждаеха от убежище, място, където да бъдат прибрани, в избата, на тавана или като каменни статуи на мраморната тераса на Къщата. И само шепнеха. Човек трябваше много внимателно да се заслуша, за да чуе потребностите:
— Спотаявайте се. Не мърдайте. Не говорете и не се изправяйте. Не давайте ухо на виковете на топовете. Защото виковете им са гибел и смърт — без призраци и духове. Те не ни казват „да“, на нас, великата армия от страховити възкресени, а „не“, ужасяващо „не“, което кара прилепа да пада без криле, вълка — да лежи безсилен, покрива всички ковчези с лед и ги заковава със скрежа на Вечността, от който никой от Семейството не може да изпусне дъха си, за да се понесе на вятъра като пари и мъгли.
— Останете, о, останете в голямата Къща, спете с издайнически сърца, които барабанят по дъсчения под. Останете, о, останете, нека цари тишина. Крийте се. Чакайте. Чакайте.
Глава 17
Тиванският глас
— Аз съм незаконородено дете на пантите на великата Тиванска стена — каза то. — Какво разбирам под „незаконородено“, а също под „панти“? Грамадна врата в стената на Тива, нали така?
Всички на масата нетърпеливо кимнаха.
— Когато построиха стената и вдигнаха двукрилата порта от огромни трупи — продължи мъглата в парата в тихата кихавица на една сянка, — изобретиха първите панти на света, на които да закачат портите, за да се отварят лесно. А те се отваряха често, за да пропускат богомолци, дошли да се поклонят на Изида, Озирис, Бубастис или Ра. Но върховните жреци още не бяха овладели фокуси, не бяха усетили, че боговете трябва да имат гласове или поне да им се кади тамян, та когато димът се издига, човек да подрежда спиралите и валмата и да разчита символите или въздуха и пространството. Тамянът се появи по-късно. Те не знаеха, но имаше нужда от гласове. Аз бях такъв глас.
— О? — Членовете на семейството се наведоха напред. — И?
— Измислиха панти от масивен бронз, вечност от метал, ала не бяха изобретили смазката, та пантите да се движат тихо. И когато голямата тиванска порта се отвори, аз се родих. Отначало гласът ми беше съвсем тих, само писукане, но скоро се превърна в еклив рев на боговете. Скрит, таен рев, невидими, чрез мен говореха Ра и Бубастис. Смаяни, богомолците обръщаха също толкова голямо внимание на моите срички, на моите писъци и скърцане, колкото и на златните маски и на юмруците на кредиторите си!
— Никога не съм мислил за това — искрено изненадан, отбеляза Тимоти.
— Помисли — изгубен на три хиляди години във времето, каза гласът на тиванските порти.
— Продължавай — настояха всички.
— И когато стана ясно, че богомолците накланят глави, за да чуят моите забулени в тайнственост и очакващи разтълкуване пророчества, вместо да смажат бронзовите панти, назначиха лектор, висш жрец, който превеждаше и най-малкото ми проскърцване като намек от Озирис, като знак от Бубастис, като одобрение от самото Слънце.
Присъствието прекъсна разказа си и даде няколко примера за скърцането на пантите. Истинска музика.
— След като се родих, никога не умрях. Малко оставаше. Въпреки смазките, които караха портите и вратите по света да замълчат, винаги имаше една врата, една панта, където се подслонявах за нощ, година или човешки живот. Така обиколих континентите — със собствен език, със своя съкровищница от знания, и сега почивам при вас, представител на всички отваряния и затваряния на големия свят. Не поставяйте масло и грес, дори не мажете със сланина местата ми за отдих.
Тих смях, към който се присъединиха всички.
— Как да те запишем? — попита Тимоти.
— Като член на племето на говорещите без дъх, без нужда от въздух. Независимите говорители на нощта посред бял ден.
— Я пак го повтори.
— Тихият гласец, който пита мъртвеца на райската порта: „Познал ли си възторг през живота си?“ Ако отговорът е „да“, ще те приемат на небето. В противен случай падаш, за да гориш в ада.