— Колкото повече въпроси задавам, толкова по-дълги стават отговорите ви.
— „Тиванският глас“. Така запиши.
Тимоти записа.
Глава 18
Побързай да живееш
Мадмоазел Анжелина Маргьорит може и да беше странна, за някои — чудата, за мнозина — кошмарна, ала определено бе загадка на обърнатия наопаки живот.
Тимоти научи за нейното съществуване много месеци след онова величествено, паметно, щастливо Завръщане.
Защото тя живееше, съществуваше или според окончателния анализ се криеше в сянката на голямото дърво, зад което имаше плочи с важни за Семейството имена и дати. Дати от времето, когато моряците от Испанската армада бяха слезли на ирландския бряг при местните жени, за да заченат момчета с тъмна и момичета с още по-тъмна коса. Имената напомняха за веселите времена на Инквизицията и кръстоносните походи — деца, които щастливо яздеха по мюсюлмански гробове. Някои камъни бяха по-големи от другите и бяха поставени в чест на вещиците от един масачузетски град. Плочите се бяха изправяли на местата си, когато Къщата бе приемала обитатели от други векове. А какво лежеше под тях знаеха само един малък гризач и един още по-малък паякообразен.
Ала името Анжелина Маргьорит накара Тимоти да ахне. То меко се плъзгаше по езика. Истинска красота.
— Кога е умряла? — попита той.
— По-скоро попитай — поправи го бащата — кога ще се роди.
— Но тя е била родена много отдавна — възрази момчето. — Не мога да прочета датата. Определено…
— Ако можеш да се довериш на моите уши и мозък — прекъсна го високият мършав мъж на масата, който от час на час ставаше все по-висок, по-мършав и по-блед — тя определено ще се роди истински след две седмици.
— Колко дни са две седмици? — попита Тимоти.
Бащата въздъхна.
— Провери. Тя няма да остане род камъка си.
— Искаш да кажеш…
— Стой нащрек. Когато надгробната плоча затрепери и земята се раздвижи, най-после ще видиш Анжелина Маргьорит.
— И ще бъде ли толкова хубава, колкото името си?
— Богове, да. Нямам търпение старата вещица да се подмлади и да си върне красотата. Ако имаме късмет, тя ще е кастилска роза. Анжелина Маргьорит чака. Върви да видиш дали е будна. Хайде!
Тимоти се затича — единият му мъничък приятел бе на бузата му, вторият — под елека му, третият го следваше.
— О, Арах, Мишок, Ануба — викна той, докато бързаше по коридорите на старата мрачна Къща, — какво иска да каже татко?
— Тихо — прошумоляха до ухото му осемте крака.
— Слушай — разнесе се ехото от изпод елека му.
— Отдръпни се — каза котката. — Пусни ме да водя!
И когато стигна до гроба с избелелия, гладък като моминска буза камък, Тимоти коленичи и долепи ухо с невидимия тъкач вътре към хладния мрамор, за да могат и двамата да чуват.
Момчето затвори очи.
Отначало: каменна тишина.
И пак: нищо.
Тъкмо се канеше смутено да скочи на крака, когато цъкането в ухото му каза: „Чакай“.
И дълбоко под земята чу нещо, което му заприлича на изтупкване на погребано сърце.
Пръстта под коленете му три пъти бързо запулсира.
Тимоти падна по гръб.
— Татко не ме е излъгал!
— Да — разнесе се шепот в ухото му.
— Да — повтори косматата топка под елека му.
Ануба замърка.
Да!
Не се върна при избелелия надгробен камък, защото беше толкова страшен и тайнствен, че Тимоти се разплака, без да знае защо.
— О, нещастната жена.
— Не е нещастна, миличък — каза майка му.
— Но тя е мъртва!
— Но тя отдавна е мъртва. Търпение.
И все пак не можеше да отиде при нея, затова прати приятелите си да послушат и да се върнат при него.
Туптенето на сърцето се ускорявало. Земята нервно треперела. В ухото му се изтъка килим. Джобът на блузата му се гърчеше. Ануба тичаше в кръг.
„Наближава времето.“
И после през една дълга нощ след току-що отлетяла буря мълния прониза гробището, за да открие празника…
И Анжелина Маргьорит се роди.
В три часа през нощта, призрачната нощ, Тимоти погледна през прозореца и видя процесия от свещи да осветява пътеката до дървото и надгробния камък.
С чадър в ръката, бащата погледна нагоре и даде знак. Паникьосан или не, Тимоти трябваше да присъства.
Когато пристигна, Семейството вече се беше събрало около гроба, всички със запалени свещи.
Бащата подаде на Тимоти малка лопата.
— Някои лопати заравят, други копаят. Ти ще си първият, който ще започне да разрива пръстта.