Тимоти хвърли лопатата.
— Вдигни я — каза бащата. — Хайде!
Момчето заби лопатата в гроба. Прозвуча пресекливо изтупкване на сърце. Надгробният камък се пропука.
— Добре! — Бащата също започна да копае. Другите го последваха — и накрая момчето видя най-красивия златен сандък на света с кралските кастилски символи на капака. Извадиха го и с много смях го положиха под дървото.
— Как могат да се смеят? — проплака Тимоти.
— Скъпо дете — отвърна майка му. — Това е триумф над смъртта. Всичко се обръща с главата надолу. Тя не е погребана, а отгребана, чудесно основание за радост. Донеси вино!
Той донесе две бутилки и напълни десетина чаши, вдигнаха ги и десетина гласа прошепнаха:
— О, ела, Анжелина Маргьорит, като девойка, момиче, бебе, и оттам към утробата и вечността преди Времето!
Сандъкът се отвори.
И под капака имаше пласт от…
— Лук?! — възкликна Тимоти.
И наистина, пролетно зеленият лук покриваше всичко като буйна трева от нилските брегове и изпълваше въздуха с острия си мирис.
А под лука…
— Хляб! — ахна Тимоти.
Шестнадесет самунчета, току-що изпечени, със златиста коричка като капака на ковчега, а отвътре се носеше ухание на тесто и топла фурна.
— Хляб и лук — каза най-старият чичо под своя египетски саван, опрян на една градинска саксия. — Аз посадих този лук и хляб. За дългото пътуване не по течението на Нил към забравата, а обратно към изворите му, Семейството, и после към времето на семето, нара с хиляди пъпки, по една съзряваща всеки месец, заобиколени от живот, милиони, молещи да се родят. И така?…
— Хляб и лук. — Тимоти се присъедини към усмивките. — Лук и хляб!
Извадиха лука и хляба и видяха паяжинно було, което покриваше лицето в ковчега.
Майката даде знак.
— Тимоти?
Той отстъпи назад.
— Не!
— Тя не се страхува да я видят. Не бива да се боиш да я видиш. Хайде.
Тимоти хвана и дръпна.
Булото се вдигна във въздуха като бял дим.
И там лежеше Анжелина Маргьорит с лице, обърнато към светлината на свещите, със затворени очи и уста, обгръщаща едва забележима усмивка.
И тя бе радост, наслада, прелестна играчка, опакована и доставена от друго време.
Светлината на свещите замъждука при гледката. В отговор Семейството позна земетръс. Възклицанията наводниха въздуха. Тъй като не знаеха какво да правят, те се възхищаваха на златистата коса, на прекрасните високи скули, на извитите като лъкове вежди, на малките съвършени уши, на доволната, ала не и самодоволна уста, свежа от хилядолетния сън, на нежните хълмчета на гръдта й, на дланите й, като махала от слонова кост, на крачката й, толкова мънички и молещи да бъдат целувани, че сякаш нямаха нужда от обувки. Мили Боже, те щяха да я отнесат навсякъде!
Навсякъде, помисли си Тимоти.
— Не разбирам — каза той. — Как е възможно?
— Възможно е — прошепна някой.
И шепотът идваше от устата на това оживяло създание.
— Но…
— Смъртта е загадъчна. — Майката погали Тимоти по бузата. — Животът — още повече. Избирай. И независимо дали ще се разпаднеш на прах в края на живота, или ще стигнеш до младост и ще се върнеш до раждането и по-рано, това е доста странно, нали?
— Да, но…
— Приеми го — вдигна чашата си с вино бащата. — И тържествувай за това чудо.
И Тимоти наистина видя чудото, тази дъщеря на времето, с младежко лице, което ставаше все по-младо, да. Тя сякаш лежеше под бавно и спокойно течащ поток от бистра вода, която обливаше страните й със сенки и светлина, трепкаше по клепачите й и пречистваше плътта й.
В този момент Анжелина Маргьорит отвори очи. Те бяха нежносини като деликатните венички по слепоочията й.
— Е — прошепна тя. — Това раждане ли е, или прераждане?
Всички тихо се засмяха.
— Едното или другото. Другото или нито едно. — Майката на Тимоти протегна ръка. — Добре дошла. Остани при нас. Съвсем скоро ще заминеш, за да изпълниш възвишеното си предопределение.
— Но… — за кой ли път възрази Тимоти.
— Никога не се съмнявай. Просто бъди.
С час по-млада, отколкото преди минута, Анжелина Маргьорит хвана ръката на майката.
— Има ли торта със свещички? Това първият ми рожден ден ли е, или деветстотин деветдесет и деветият?
В търсене на отговора се изпи още вино.
Залезите се харесват, защото изчезват.
Цветята се харесват, защото увяхват.
Ничиите кучета и котки се харесват, защото скоро няма да ги има.
Това не са единствените причини, ала в сърцето на утринните приветствия и следобедните смехове лежи обещанието за сбогуване. В сивата муцуна на старото куче виждаме прощаването. На умореното лице на стар приятел четем дълги пътувания без завръщане.