Така беше и с Анжелина Маргьорит и Семейството, но главно с Тимоти.
„Побързай да живееш“ бе мотото, извезано на един огромен килим, по който вървяха или тичаха всяка минута на всеки час от деня, през който прелестната девойка изпълваше живота им. Защото пред погледите им тя се подмладяваше от деветнадесет на осемнадесет и половина, а после и осемнадесет и една четвърт, макар да протягаха ръце, за да спрат това безкрайно и красиво обратно развитие.
— Почакай ме! — извика веднъж Тимоти, видял, че лицето и тялото й се топят от красота на красота, като запалена свещица, която не престава да гори.
— Хвани ме, ако можеш! — И Анжелина Маргьорит се затича по поляната, следвана от разплакалото момче.
Уморена и с много смях, тя падна и го зачака да се строполи наблизо.
— Настигнах те — извика той. — Хванах те!
— Не — нежно възрази Анжелина Маргьорит и стисна ръката му. — Никога, скъпи братовчеде. Слушай.
И му обясни:
— Известно време ще съм на осемнайсет, после на седемнайсет и шестнайсет, и, о, Тимоти, докато съм на тази възраст, бързо трябва да си намеря любим в града, мимолетна любов, и не бива да разкривам, че идвам от този хълм и тази Къща, а да се наслаждавам преди да стана на петнайсет, четиринайсет и тринайсет, сетне на невинните дванайсет преди да започнат тръпките и да потече кръвта, и след това на единайсет, щастлива в неведението си, и на десет — още по-щастлива. И ако някъде по дългия път назад, Тимоти, ние с теб успеем да се хванем приятелски ръка за ръка, да свържем тела в радостта, ще бъде чудесно, нали?
— Не те разбирам!
— На колко си години, Тимоти?
— На десет, струва ми се.
— А, да. Значи наистина не разбираш.
Изведнъж тя се наведе и така го целуна по устата, че тъпанчетата му се спукаха и го заболя мекото място на черепа.
— Това дава ли ти известна представа какво ще пропуснеш като не се влюбиш в мен? — попита Анжелина Маргьорит.
Тимоти се изчерви. Душата му изскочи от тялото му и побягна.
— Почти — прошепна той.
— Накрая ще трябва да си отида — каза тя.
— Това е ужасно! — извика момчето. — Защо?
— Трябва, мили братовчеде, защото ако остана твърде дълго на което и да е място, с месеците ще забележат, че през октомври съм била на осемнайсет, през ноември — на седемнайсет и шестнайсет, по Коледа — на десет, напролет — на две и една, и сетне съм потърсила някаква плът, която да ми стане майка, и съм се скрила в утробата й, за да посетя онова Завинаги, от което всички идваме, за да видим Времето и да изчезнем във Вечността. Така е казал Шекспир.
— Нима?
— Животът е гостуване, допълнено със сън. Тъй като съм различна, аз идвам от съня на Смъртта. Бързам да се скрия в съня на Живота. Идващата пролет ще съм семе в медената пита на някоя девойка/съпруга, готова за сблъсъци, зряла за живот.
— Наистина си странна — призна Тимоти.
— Много.
— Имало ли е много като теб от началото на света?
— Поне на нас са ни известни малцина. Но нима не съм щастливка, да се родя от гроба и сетне да ме погребат в лабиринта на някоя малка невеста?
— Нищо чудно, че другите празнуват. Толкова много смях и вино! — възкликна Тимоти.
— Нищо чудно — съгласи се Анжелина Маргьорит и се наведе, за да го целуне отново.
— Почакай!
Късно. Устните й докоснаха неговите. Тъмна червенина плъзна по ушите му, опари тила му, счупи и излекува краката му, разтуптя сърцето му и заля цялото му лице. Мощен двигател заработи в слабините му и умря безименен.
— О, Тимоти — рече тя, — колко жалко, че не можем истински да се срещнем, ти — на път към своя гроб, а аз — към сладката забрава на плътта и възраждането.
— Да — потвърди момчето, — жалко.
— Знаеш ли какво означава „сбогом“? Означава „Бог да е с теб“. Сбогом, Тимоти.
— Какво?!
— Сбогом!
И преди той да успее да се изправи, Анжелина Маргьорит бе изтичала в Къщата, за да изчезне завинаги.
Някои казваха, че по-късно я видели в селото почти седемнадесетгодишна, седмица след това — в един град в другия край на окръга, откъдето си тръгнала на шестнадесет, после в Бостън. На колко? На петнадесет! И накрая на кораб за Франция, дванадесетгодишно момиче.
Оттам историята й потъва в мъгла. Скоро се получи писмо с описание на петгодишно дете, което няколко дни останало в Прованс. Един пътник от Марсилия видял двегодишно момиченце, което се смеело в ръцете на млада жена и бъбрело нещо нечленоразделно за някакъв окръг, град, дърво и Къща. Но това, заявиха други, били врели-некипели.