Призори бащата надникна в таванското пространство на Сеси. Тя тихо лежеше на речните си пясъци. Той поклати глава и й махна с ръка.
— Хм, ако ми кажеш каква полза има от нея, ще изям крепа на предните прозорци. По цяла нощ спи, закусва и после проспива деня.
— О, тя е много услужлива! — поясни майката и го поведе надолу по стълбището. — Та тя е един от най-активните членове на Семейството. Каква полза има от твоите двама братя, които по цял ден спят и не вършат нищо?
Те се плъзнаха през уханието на черните свещи. Черният креп на перилата прошумоля при преминаването им.
— Е, ние работим нощем — отвърна бащата. — Какво да направим, когато сме старомодни, както се изразяваш ти?
— Нищо не можете да направите, разбира се. Всеки от Семейството не може да е възрастен. — Тя отвори вратата на избата и двамата навлязоха в мрака. — Какъв късмет, че аз изобщо не се нуждая от сън. Ако се беше оженил за някоя спяща през нощта, какво щеше да излезе от този брак! Всеки от нас е различен. Всеки е шантав. Така е в Семейството. Сеси е само ум, чичо Ейнар е само криле, а пък Тимоти си е съвсем нормален. Ти спиш денем. Аз съм будна през целия си живот. Така че не е трудно да разбереш Сеси. Тя помага по хиляди начини. Праща ума си до зарзаватчийницата вместо мен! Или се вмъква в главата на месаря, за да провери дали ми дава прясно месо. Предупреждава ме, когато има опасност клюките да провалят следобеда ми. Тя е нар пътешественик, пълен с полети!
Спряха в избата до голям празен махагонов сандък. Бащата се настани вътре.
— Само да помагаше малко повече — рече той. — Трябва да настоя Сеси да си намери истинска работа.
— Наспи се — отвърна майката. — До залез-слънце може да си на друго мнение.
И затвори сандъка.
— Е — каза той.
— Добро утро, скъпи — отвърна тя.
— Добро утро — разнесе се приглушеният му глас.
Слънцето изгря. Майката побърза да се качи горе.
Сеси се събуди от дълбок сън.
Погледна действителността и реши, че предпочита и се нуждае от своя безумен и специален свят. Мъглявите очертания на сухия пустинен таван й бяха познати, както и звуците от долните етажи на Къщата, която по залез цялата кипеше от оживление и пърхане на криле, ала сега по пладне все още се отличаваше с онази мъртвешка тишина, присъща на обикновения свят. Слънцето висеше в небето и египетските пясъци, които бяха нейно ложе, само чакаха умът й с тайнствена ръка да ги докосне и да запише по тях маршрута на пътешествията й.
Тя усещаше и знаеше всичко това, ето защо с усмивка на сънуваща се отпусна върху дългата си красива коса, вместо възглавница, за да заспи и засънува, и в сънищата си…
… се отправи на пътешествие.
Умът й се плъзна над цветните лехи, нивите, зелените хълмове, над древните сънливи улици на града, понесе се на вятъра и заобиколи влажното дере. Цял ден щеше да лети из небето. Умът й щеше да влиза в наежени кучета, да яде вкусни кокали, да души препикани дървета, да чува както чуват кучетата, да тича както тичат кучетата, само в усмивки. Това бе нещо повече от телепатия, нагоре по един комин и надолу по друг. Това беше достъп до лениви котки, стари моми, весели момиченца, любовници на утринни легла, после розови неродени бебенца с мънички сънуващи мозъци.
Къде щеше да иде днес?
Тя реши.
И отиде!
Точно в този момент в смълчаната Къща долу нахлу истинско безумие. Един мъж, побъркан чичо с такава репутация, че можеше да стресне всеки от Семейството и да го накара да се скрие в собствените си полунощи. Чичо от времената на Трансилванските войни, луд господар на ужасно владение, който беше набучвал враговете си на кол и ги бе оставял да умрат от страшна смърт. Този чичо, Джон Несправедливия, преди няколко месеца беше пристигнал от мрачна южна Европа, само за да открие, че няма място за неговата разложена личност и страховитото му минало. Семейството бе странно, може би необикновено, в известна степен рококо, ала не и такъв бич, чума, гибел, каквито представляваше той с яркочервените си очи, остри като бръснач зъби, криви нокти и глас на милион набучени на кол души.
Миг след безумното си нахлуване в тихата по пладне Къща, съвсем пуста освен Тимоти и майка му, които пазеха, докато другите спяха под заплахата на слънцето, Джон Ужасния ги изблъска с лакти от пътя си и се заизкачва с гръмовен глас, за да смути сънните пясъци около Сеси, вдигайки сахарска буря около нейния покой.
— Проклятие! — извика той. — Тя тук ли е? Да не съм закъснял?
— Върви си — каза навъсената майка, която заедно с Тимоти го последва в таванските предели. — Да не си сляп? Нея я няма и може да не се върне с дни!