Той закрачи по една сенчеста улица. С периферното си зрение зърна сред клоните на недалечния глог старица, сбръчкана като сушена смокиня, гола като семе на магарешки бодил, с кедров кол, забит в гърдите.
Нещо изписка и се удари в главата му. Кос, който отлетя с косми от косата му в човката си.
— Проклятие!
Видя птицата да кръжи в очакване на нова възможност.
Чу пърхане.
Размаха ръце.
Хвана птицата! Тя записка в шепите му.
— Сеси! — извика на дивото черно същество чичо Джон.
— Сеси, ще те убия, ако не ми помогнеш!
Птицата пронизително изцвъртя.
Той силно стисна пръсти, много силно!
И без да поглежда назад, се отдалечи от мястото, където хвърли мъртвата птица.
Спусна се в дерето и на брега на потока избухна в смях — помисли си, че членовете на Семейството се щурат като полудели в опит да измислят как да избягат от него.
Дълбоко във водата лежаха огромни очи и се взираха нагоре.
В знойните летни дни Сеси често влизаше в меката сивота на рачешките глави и надничаше от черните им кръгли очи в краищата на чувствителните им очни стълбчета, за да усети бавното уверено течение на потока, неговата прохлада и мека светлина.
Тя можеше да е наблизо, в катеричките или дори… божичко, мисли!
В горещината на летните обеди Сеси се вмъкваше в амеби, трепкащи дълбоко във философски мрачните води на кладенците. В дните, когато светът сънуваше кошмари от жега, проникнала във всяко нещо на земята, тя лежеше на прохладното кладенчово дъно.
Джон се препъна и се просна в потока.
Камбаните забиха още по-силно. И покрай него сякаш се понесе процесия от тела. Бели като червеи същества се движеха като марионетки. Вълните люлееха главите им и разкриваха лицата на членовете на Семейството.
Седнал във водата, той се разплака. После се изправи и целият разтреперан, излезе на брега и се заизкачва по склона. Можеше да направи само едно нещо.
Късно следобед Джон Несправедливия, Ужасния влезе в полицейския участък. Едва се държеше на крака и гласът му измъчено хриптеше.
Шерифът свали крака от бюрото и зачака побърканият мъж да си поеме дъх.
— Идвам да съобщя за едно семейство — каза той. — Семейство греховни злодеи, които живеят, които се крият видими, но невидими, тук, там, наблизо.
Шерифът се понадигна.
— Какво семейство? И злодеи, казвате? — Той взе молива си. — Къде точно?
— Те живеят… — Побърканият млъкна. Нещо го бе ударило в гърдите. Ослепителни светлини изгаряха очите му. Той се олюля.
— Можете ли да ми дадете име? — заинтригувано попита шерифът.
— Казват се… — Отново усети ужасен удар. Църковните камбани избухнаха!
— Гласът ви, божичко, гласът ви! — извика Джон.
— Какво ми е на гласа?
— Звучи като… — Джон кимна към лицето на шерифа. — Като…
— Да?
— Това е нейният глас. Тя е зад вашите очи, зад вашето лице, на езика ви!
— Страхотно — с невероятно мек и сладък глас усмихнато рече шерифът. — Та щяхте да ми дадете име, семейство, място…
— Няма смисъл. Щом тя е тук. Щом езикът ви е нейният език. Богове!
— Опитайте — каза милият, нежен глас зад лицето на шерифа.
— Семейството е! — извика олюляващият се луд мъж. — Къщата е! — И се просна по гръб, отново улучен в сърцето. Камбаните ехтяха. Църковните камбани го използваха за железен език.
Джон извика едно име. Извика едно място.
После изхвърча от стаята.
След известно време лицето на шерифа се отпусна. Гласът му се промени, стана нисък и груб. Споменът сякаш го смая.
— Какво каза някой? — запита се той — Проклятие. Какво беше онова име? Бързо, запиши го. Ами къщата? Къде каза някой?
Шерифът погледна молива си.
— А, да — накрая въздъхна той. И пак: — Да.
Моливът се раздвижи. Шерифът записа.
Капакът на тавана рязко се отвори навътре и се появи ужасният несправедлив мъж. И се наведе над сънуващото тяло на Сеси.
— Камбаните — запушил ушите си с длани, каза Джон. — Твои са! Трябваше да се сетя. Измъчваш ме, наказваш ме. Престани! Ще те изгорим! Аз ще доведа тълпата. О, Господи, главата ми!
И с последен съкрушителен замах заби юмруци в ушите си, и се строполи мъртъв на пода.
Самотната жена в Къщата отиде да погледне трупа, а в сенките Тимоти усети, че приятелите му изпадат в паника и се скриват.