— О, майко — каза тихият глас на Сеси от будните й устни. — Опитах се да го спра. Не успях. Той изрече нашето име, каза къде живеем. Дали шерифът ще го запомни?
Самотната среднощна жена не знаеше какво да й отговори.
Тимоти слушаше от сенките.
От устните на Сеси, първо далечен, сетне близък и ясен, се разнесе звънът на камбаните, камбаните, ужасните свещени камбани.
Звънът на камбаните.
Глава 21
Завръщане в прахта
Тимоти се размърда в съня си.
Кошмарът дойде и не искаше да си иде.
В главата му се запали покривът. Прозорците затрепериха и се пръснаха. Из огромната Къща полетяха криле.
Момчето извика и рязко седна на леглото. Почти незабавно от устните му се изплъзна една дума, последвана от цял порой:
— Неф. Прашната вещица. Безброй хиляди пъти прабаба… Неф…
Тя го викаше. Цареше пълна тишина, и все пак тя го викаше. Знаеше за огъня, бясното размахване на криле и пръсналите се прозорци.
Тимоти дълго седя неподвижно.
— Неф… прашната… Хиляди пъти прабаба…
Родена в смъртта две хиляди години преди трънения венец, Гетсиманската градина и празната гробница. Неф, майката на Нефертити, царствената мумия, която беше плавала на мрачен кораб покрай пустите планини, бе се изкатерила по Плимутската скала и оттам беше стигнала до Литъл Форт в северен Илинойс, където бе оцеляла след нощните атаки на Грант и утринните отстъпления на Лий. Дълго я местиха от стая в стая, от под на под, докато накрая не вдигнаха това тънко конопено въже, този кафяв тютюнев лист, тази семейна реликва, лека като балсово дърво, и не я качиха във високите тавани, където беше забравена от Семейство, жадуващо за спасение и забравящо незапомнените останки от смърти.
Зарязана в таванската тишина сред плаващи във въздуха златисти прашинки, тази древна гостенка се хранеше с мрак, дишаше само спокойствие и ведрина и чакаше някой да разрине натрупаните любовни писма, играчки, стопени свещи и свещници, дрипави поли, корсети и вестници от спечелени и после изгубени войни.
Някой да се разрови, да потърси и да открие.
Тимоти.
Не я бе посещавал от месеци. Месеци. О, Неф, помисли си той.
Неф от тайнствения остров се събуди, защото той дойде и започна да рови и хвърля настрани, докато лицето й със зашитите й очи не се появи, заобиколено от есенни листа, хартии и миши кости.
— Прабабо! — извика Тимоти. — Прости ми!
— Не… толкова… високо… — прошепна гласът й, вентрилоквистки срички от четири хиляди години на тихо ехо. — Ще… ме… счупиш.
И наистина, от увитите й в превръзки рамене се посипа сух пясък, йероглифите по нагръдника й се разръфаха.
— Виж…
Тънка спирала от прах се надигна от изрисуваната й гръд, където боговете на живота и смъртта сковано позираха като високи редове древна царевица и пшеница.
Тимоти се ококори.
— Това. — Той докосна лицето на малко момче, появило се в едно от полетата на светите гърди. — Аз ли съм?
— Да.
— Защо ме повика?
— За… щото… това… е… краят. — Думите бавно се ронеха като златисти трошички от устните й.
В гърдите на Тимоти заподскача зайче.
— Краят на какво!?
Единият зашит клепач на старицата съвсем лекичко се повдигна и разкри кристален проблясък. Тимоти вдигна поглед към таванските греди, където се насочи лъчът.
— Това нашата къща ли е? — попита той.
— … Дааа… — отвърна му шепотът. Тя отново затвори клепача си, но повдигна другия.
Пръстите й затрепериха като крака на паяк върху изображенията по гърдите й. — Това…
— Чичо Ейнар! — възкликна Тимоти.
— Крилатият ли?
— Летял съм с него.
— Добро дете. Ами това?
— Сеси!
— И тя ли лети?
— Без криле. Праща ума си…
— Като призраците ли?
— Които използват ушите на хората, за да гледат през очите им!
— Ами това? — Пръстите се разшаваха.
На мястото, където сочеше, нямаше символ.
— Аха — засмя се Тимоти. — Братовчед ми Ран. Невидим. Няма нужда да лети. Може да ходи навсякъде, без никой да го усети.
— Късметлия. А това, това и това?
Сухият й показалец задраска по гърдите й.
И Тимоти назова всички чичовци и вуйчовци, лели, братовчеди, племенници и племеннички, които бяха живели в Къщата вечно или стотици години, плюс-минус лошото време, бурите или войните. Имаше тридесет стаи, пълни с паяжини, нощни цветя и кихавици на ектоплазми, които позираха в огледалата, за да бъдат отвявани от пеперуди мъртвешки глави или траурни водни кончета.
Тимоти назова всяко йероглифно лице и старицата едва забележимо кимна с крехката си глава. Пръстите й се спряха на последния символ.