— Въртопа на мрака ли докосвам?
— Тази Къща, да.
И наистина беше така. Там лежеше същата тази Къща, украсена с лазурит, кехлибар и злато, каквато трябва да бе била по времето, когато неизвестният Линкълн беше пристигнал в Гетисбърг.
И пред очите на момчето украсите започнаха да треперят и да се отлющват. Земетресение разлюля касите и ослепи златните прозорци.
— Тази нощ — скръбно прошепна прахът и се посипа върху себе си.
— Изтекло е толкова много време! — извика Тимоти. — Защо точно сега?
— Това е епохата на откритията. На картините, които летят по въздуха. На звуците, които се носят по ветровете. На нещата, виждани от мнозина. На нещата, чувани от всички. На десетките милиони, които пътуват по пътищата. Няма изход. Разкрити сме от думите във въздуха и образите, пращани със светлинни лъчи в стаи, където седят деца и техните родители, докато Медуза говори на всички и иска наказание.
— За какво?
— Няма нужда от причина. Това просто е откритието на часа, безсмислените тревоги и екскурзии в края на седмицата, паниката на нощта, никой не пита, стоварват се смърт и гибел, докато децата седят пред своите родители, вцепенени в арктическа магия на нежелани слухове и ненужни клевети. Няма значение. Тъпият ще говори, глупавият ще предположи, а ние сме изгубени.
— Изгубени… — повтори тя.
И Къщата на гръдта й, и гредите на Къщата над момчето затрепериха в очакване на още трусове.
— Скоро ще се появят пороите… Наводнение от хора…
— Но какво сме сторили?
— Нищо. Просто сме оцелели. И онези, които дойдат, за да ни удавят, ни завиждат, задето сме живели толкова много векове. Тъй като сме различни, трябва да бъдем отнесени. Шт!
И йероглифите й пак потръпнаха, и таванът въздъхна и проскърца като кораб в бурно море.
— Какво можем да направим? — попита Тимоти.
— Да се разбягаме във всички посоки. Те не могат да проследят толкова много полети. Къщата трябва да се опразни в полунощ, когато те ще дойдат с факли.
— Защо с факли?
— Винаги има огън и факли, факли и огън.
— Така е. — Тимоти усети, че езикът му се раздвижва, и споменът го смая. — Гледал съм филми. Нещастни бягащи хора и други, които ги гонят. И факли. И огън.
— Добре тогава. Повикай сестра си. Сеси трябва да предупреди всички останали.
— Вече го направих! — извика един глас от нищото.
— Сеси!?
— Тя е при нас — изхриптя старицата.
— Да! Чух всичко — потвърди гласът от гредите, прозореца, килерите, стълбището. — Аз съм във всяка стая, във всяка мисъл, във всяка глава. Скриновете вече са изпразнени, багажът е събран. Къщата ще опустее много преди полунощ.
Невидима птица докосна клепачите и ушите на Тимоти и кацна зад очите му, за да запремигва към Неф.
— Наистина, Красавицата е тук — каза Сеси с гърлото и устата на Тимоти.
— Глупости! Искате ли да чуете още една причина времето да се развали и да дойде пороят? — попита старицата.
— Кажи ни я, Неф. — Тимоти усети кроткото присъствие на сестра си зад използваните си като прозорци очи.
— Те ме мразят, защото съм съкровищница от знание за Смъртта. Това знание е проклятие за тях, а не полезно бреме.
— Смъртта… — започна Тимоти и Сеси довърши: — смъртта помни ли се?
— О, да. Но само от мъртвите. Вие живите сте слепи. Но ние, които сме се изкъпали във Времето и сме се преродили като деца на земята и наследници на Вечността, спокойно се носим в реки от пясък и потоци от мрак и сме подложени на облъчване от звездите, чиято светлина пътува милиони години, за да завали по земята и да ни открие в нашите градини от вечно скрити души като грамадни семена под мраморните пластове и барелефните скелети на змиевидни птици, които летят в пясъчника с криле, широки милиони години и дълбоки колкото един дъх. Ние сме пазителите на Времето. Вие, които вървите по земята, познавате само мига. Тъй като се движите и живеете, не можете да пазите. Ние сме хранилища на мрачни спомени. Урните ни пазят не само нашите светлини и безмълвните ни сърца, но и нашите кладенци, по-дълбоки, отколкото можете да си представите, където в здрача на подземните изгубени часове, превързани в полунощ, дремят всички смърти на света, смъртите, върху които човечеството е изградило нови постройки от плът и укрепления от камък, вечно издигащи се нагоре, докато ние продължаваме да потъваме и потъваме. Ние натрупваме. Ние сме помъдрели от сбогувания. Нима не признаваш, малкия, че четирийсет милиарда смърти са огромна мъдрост и че тези четирийсет милиарда под земята са щедър дар, за да могат да живеят живите?