— Да, струва ми се.
— Няма какво да ти се струва, малкия. Бъди сигурен. Аз ще те науча и това знание, което е важно за живите, защото единствено смъртта може да освободи света, за да се роди отново — това е твоето сладко бреме. И тази нощ започва задачата ти. Сега!
В този момент лъскавият медальон в средата на златния й нагръдник проблесна. Светлината огря тавана като хиляди летни светулки и сякаш щеше да подпали сухите греди. Таванът като че ли се завъртя от нахлулия блясък и топлина. Всяка летва, дървена керемида и дъска заскърца и се разшири, а Тимоти вдигна ръце, за да пропъди рояците, вперил поглед в огнената гръд на Неф.
— Огън! — извика той. — Факли!
— Да — изсъска невъобразимо старата жена. — Факли и огън. Нищо не остава. Всичко изгаря.
И с тези думи от изображението на древната Къща на гърдите й се вдигна дим.
— Нищо не остава! — извика Сеси, едновременно навсякъде като светулките, които заплашваха да изгорят гредите. — Всичко си отива!
И Тимоти запремигва и се наведе, за да види крилатия, спящата Сеси, Невидимия чичо (невидим, освен преминаването му като вятър през облаци или снежни виелици, вълци, тичащи в ниви с черна пшеница, прилепи в зигзаговидни полети, поглъщащи луната), и още цял куп други лели, чичовци и братовчеди, които крачеха по пътя и се отдалечаваха от града. Или се издигаха в небето и се подслоняваха на дървета, отдалечени на километри от опасността, от лудостта на факлите, която бушуваше на гърдите на древната мумия. През прозореца Тимоти можеше да види истинската тълпа, която прииждаше с факли към Къщата като поток от лава, пеш, с колела и коли, с буря от крясъци, давещи гърлата им.
И тогава момчето усети, че дъските на пода се раздвижват като везни, от които са вдигнали тежестите. Освободен, скелетът на Къщата започна да расте, ветровете всмукваха свободните стаи, развяваха призрачните завеси и широко отвориха входната врата, за да посрещнат факлите, огъня и обезумялата тълпа.
— Всичко си отива! — за последен път извика Сеси.
И напусна очите, ушите, телата и умовете им, върна се в тялото си и се затича толкова леко и бързо, че краката й не оставяха следи в тревата.
Последва бясно раздвижване. Около Къщата се случваха всякакви неща. По димоотводите фучеше въздух. Деветдесет и деветте или стоте комина въздишаха или стенеха и скърбяха. Керемидите сякаш отлитаха от покрива. Размахваха се криле. Носеше се ужасяващ плач. Всички стаи бяха изпразнени. И насред целия този хаос, насред цялото това вълнение, насред всичко това, Тимоти чу прабабата да пита:
— Ами сега, Тимоти?
— Какво?
— След час Къщата ще е празна. Ще останеш съвсем сам и ще се приготвиш за дълго пътуване. Искам да дойда с теб. Може би няма да сме в състояние да си приказваме много по пътя, но преди да тръгнем, насред всичко това трябва да ти задам един въпрос. Все още ли искаш да си като нас?
Тимоти дълго се замисли и накрая отвърна:
— Ами…
— Говори. Мислите ти са ми известни, но трябва да ги изречеш.
— Не, не искам да съм като вас — каза Тимоти.
— Това да не е началото на мъдрост?
— Не зная. Много мислих. Наблюдавах всички ви и реших, че искам да живея така, както винаги са живели хората. Искам да зная, че съм роден и може би трябва да приема факта, че ще умра. Но като ви гледам, виждам, че всички тези дълги години нищо не са променили.
— Какво искаш да кажеш? — попита прабабата.
Нахлу силен вятър, полетяха искри и опърлиха сухите й превръзки.
— Ами, всички ли сте щастливи? Много ми е мъчно. Понякога нощем се будя и плача, защото разбирам, че имате всичкото това време, всички тези години, но това не ви е направило много щастливи.
— О, да, Времето е бреме. Прекалено много знаем, прекалено много помним. Наистина сме живели прекалено дълго. Най-правилно е, Тимоти, пълноценно да изживееш живота си, да се наслаждаваш на мига и след много години с радост да осъзнаеш, че си използвал всяка своя секунда, всеки свой час, всяка своя година и че си любимо дете на Семейството. А сега да се приготвим за тръгване.
— А сега — изхриптя старата Неф, — ти ще си моят спасител, малкия. Вдигни ме и ме понеси.
— Не мога! — извика Тимоти.
— Аз съм семе от глухарче. Ще ме вдигнеш на един дъх, с едно изтупкване на сърцето си. Хайде!
Така и стана. С един дъх, с едно докосване на ръцете му опакованият подарък от земята преди Спасителите и разделянето на Червено море се издигна във въздуха. И видял, че може да носи този вързоп от сън и кости, Тимоти заплака и се затича.
Сред хаоса от криле и ивици призрачна светлина бързото преминаване на мрачни облаци над долините предизвика такова въздушно всмукване, че всички комини, деветдесет и девет или сто, издишаха, запищяха и изхвърлиха огромно количество сажди и вятър от Хебридите, въздух от далечните Тортуги и циклони от Канзас. Този изригнал вулкан от тропичен и после от арктичен въздух връхлетя и разцепи облаците, от които се заизлива ужасен порой, истински потоп. Той угаси огъня и превърна Къщата в черни полуразвалини.