Гредите нетърпеливо изскърцаха. Той се качи на третото стъпало, а после и догоре и застана пред широко отворената врата, през която вятърът дълбоко си пое дъх, сякаш за да го всмуче вътре. Ала младежът стоеше съвсем неподвижно и със затворени очи се опитваше да види под клепачите си едно сенчесто лице.
„Почти зная името“ — помисли си той.
„Влез. Влез.“
Младежът влезе.
Къщата едва доловимо хлътна, сякаш отгоре й се бе отпуснала нощта или върху покрива се беше спуснал облак.
Във висините на тавана имаше сън в заспала плът.
— Кой е там? — тихо извика той. — Къде си?
Вдигна се тавански прах и образува сянка.
— А, да, да — каза младежът. — Спомних си. Прекрасното ти име.
Сетне се заизкачва по стълбището, което водеше към очакващия го таван на Къщата.
Пое си дъх.
— Сеси — промълви младежът.
Къщата потрепери.
Лунна светлина обля стълбището.
Той се качи.
Входната врата съвсем бавно се залюля и тихичко се затвори.
Глава 23
Подаръкът
На вратата се почука и Дуайт Уилям Олкот вдигна поглед от снимките, току-що получени от някакви разкопки край Карнак. Беше сит, иначе нямаше да отговори на почукването. Той кимна, което, изглежда, беше достатъчно, защото вратата мигновено се отвори и вътре надникна една плешива глава.
— Зная, че е странно — каза помощникът му, — но е дошло едно дете…
— Наистина е странно — прекъсна го Д.У. Олкот. — Обикновено тук не идват деца. Има ли среща?
— Не, но твърди, че след като видите подаръка, който ви носи, ще се съгласите на среща. Впоследствие.
— Необикновен начин за уреждане на срещи — замислено рече Олкот. — Да го приема ли? Момче е, нали?
— Изключително момче, така каза, и носел древно съкровище.
— Това вече е прекалено! — засмя се уредникът. — Да влезе.
— Вече влязох. — Стиснал нещо под мишница, Тимоти бързо се приближи.
— Седни — каза Д.У. Олкот.
— Ако не възразявате, ще остана прав. Тя обаче може би ще има нужда от два стола.
— Два стола ли?
— Ако не възразявате, господине.
— Донеси още един стол, Смит.
— Веднага, господине.
Двата стола бяха донесени, Тимоти вдигна продълговатия, лек като балсово дърво подарък и го постави отгоре им, така че вързопът да се вижда добре.
— Виж, младежо…
— Тимоти — каза момчето.
— Виж, Тимоти, аз съм зает човек. Казвай по каква работа идваш.
— Добре, господине.
— Е?
— Четири хиляди и четиристотин години и деветстотин милиона смърти, господине.
— Боже мой, това е голяма дума. — Д. У. Олкот даде знак на Смит. — Още един стол. — Столът беше донесен. — А сега наистина трябва да седнеш, синко. — Тимоти седна. — Я повтори.
— Предпочитам да не го повтарям, господине. Звучи като лъжа.
— И все пак — бавно каза Д.У. Олкот, — защо аз ти вярвам?
— Просто имам такова лице, господине.
Музейният уредник се наведе напред и се втренчи в бледото, напрегнато лице на момчето.
— Ей Богу, наистина имаш такова лице — промълви той.
— А какво имаме тук? — продължи уредникът и кимна към нещото, което приличаше на катафалка. — Знаеш ли думата „папирус“?
— Всички я знаят, господине.
— Момчетата, предполагам. Свързано е с ограбените гробници и Тут. Момчетата знаят думата „папирус“.
— Да, господине. Елате да погледнете, ако искате.
Уредникът явно искаше, защото вече бе на крака.
Приближи се да погледне и започна да рови като в кантонерка, тютюнев лист по тютюнев лист, тук с глава на лъв, там с ястребово тяло. Пръстите му се движеха все по-бързо, докато накрая не ахна, сякаш ударен в гърдите.
— Малкия — попита уредникът и отново въздъхна. — Откъде намери тези неща?
— Това нещо, господине. И не съм го намерил, то намери мен. Каза, че било като игра на криеница. Аз го чух. И после вече не беше скрито.
— Боже мой! — ахна Д.У. Олкот, като с две ръце разтваряше „рани“ в крехкото нещо. — Твое ли е?
— Обратното също е вярно, господине. Аз съм неин и тя е моя. Ние сме от едно семейство.
Уредникът погледна момчето в очите.
— Пак ти вярвам.
— Слава Богу.
— Защо благославяш Бог?
— Защото ако не ми вярвате, щеше да се наложи да си тръгна. — Тимоти понечи да стане.
— Не, не! — извика Д.У. Олкот. — Недей. Но защо говориш така, като че ли това нещо те притежава, като че ли сте роднини?
— Защото това е Неф, господине — поясни момчето.
— Неф ли?
Тимоти протегна ръка и загърна една разместена превръзка.
Дълбоко изпод отворите в папируса можеха да се видят зашитите очи на невъобразимо древната старица със скрито поточе на видимост между клепачите. От устните й се посипа прах.