— Неф, господине — повтори момчето. — Майката на Нефертити.
Уредникът се върна на стола си и взе кристалната гарафа.
— Пиеш ли вино, момко?
— До днес не, господине.
Тимоти дълго седя и чака. Накрая господин Д. У. Олкот му подаде чашка вино. Отпиха и ученият каза:
— Защо ми донесе това… нея?
— Това е единственото безопасно място на света.
Уредникът кимна.
— Вярно е. И ти предлагаш… — Той замълча за миг. — Неф. За продан ли?
— Не, господине.
— Тогава какво искаш?
— Ако тя остане тук, господине, веднъж дневно да й говорите. — Тимоти засрамено впери очи в обувките си.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ще го правя, Тимоти?
Момчето вдигна поглед.
— О, да, господине. Ако обещаете.
Отправи очи към уредника и продължи.
— И нещо повече, да я слушате.
— Тя говори, така ли?
— Много, господине.
— Сега говори ли?
— Да, но трябва да се наведете към нея. Аз вече съм свикнал. След време и вие ще свикнете.
Д.У. Олкот затвори очи и се заслуша. Отнякъде се носеше шумолене на древни папируси, което го накара напрегнато да сбърчи лице.
— Какво? — попита той. — За какво говори тя?
— За всичко, каквото може да се каже за смъртта, господине.
— Всичко ли?
— Четири хиляди и четиристотин години, както вече отбелязах, господине. И деветстотин милиона души, които са умрели, за да можем да живеем ние.
— Това е много смърт.
— Да, господине. Но аз се радвам.
— Защо говориш така?
— Няма нищо лошо, господине. Защото, ако те бяха живи, ние нямаше да можем да се движим. И да дишаме.
— Разбирам какво имаш предвид. Тя знае всичко това, нали?
— Да, господине. Дъщеря й е била Красавицата, която беше там. А тя е Онази, която помни.
— Призракът, който казва, че плътта и душата допълват историята на Книгата на мъртвите ли?
— Така ми се струва, господине. И още нещо — прибави Тимоти.
— Да?
— Ако не възразявате, пропуск за музея.
— За да можеш да я посещаваш когато поискаш ли?
— Дори след работно време.
— Мисля, че може да се уреди. Ще трябва да подпишем някои документи, разбира се, и да проверим автентичността.
Момчето кимна.
Мъжът се изправи.
— Глупаво е да питам, но тя още ли говори?
— Да, господине. Приближете се. Не, още по-близо.
Тимоти го побутна по лакътя.
Далеч край храма на Карнак пустинните ветрове въздъхнаха. Далеч между лапите на един грамаден лъв пясъкът се успокои.
— Слушайте — каза Тимоти.
Послеслов
Как се събра Семейството
Как ми хрумват идеите и колко време ми трябва, за да ги развия? Петдесет и пет години или девет дни.
В случая с „От прахта родени“ материалът се появи през 1945 г. и беше завършен през 2000-та.
В случая с „451° по Фаренхайт“ идеята ми хрумна един понеделник и след девет дни бях готов с първия кратък вариант.
Сами виждате, всичко зависи от непосредствената страст. „451° по Фаренхайт“ беше необикновена книга и я писах в необикновено време: онзи период на лов на вещици, който завърши през петдесетте години с Джоузеф Маккарти.
Семейство Елиот в „От прахта родени“ се роди в детството ми, когато бях седемгодишен. Всяка година на Вси светии леля Нива ни взимаше с брат ми в старата си таратайка и ни водеше в Октомврийска земя да берем царевични стъбла и тикви. Носехме ги в дома на баба ми и дядо ми и поставяхме тикви във всички ъгли, закачахме царевични стъбла на верандата и нареждахме листата от масата в трапезарията по стълбищата, така че трябваше да се пързаляме по перилата, вместо да слизаме.
Тя ме качваше на тавана, облечен като вещица с восъчен нос, скриваше брат ми под таванската стълба и канеше гостите да се покатерят през нощта, за да влязат в къщата. Цареше буйно веселие. С тази моя вълшебна леля, едва десет години по-голяма от мен, са свързани едни от най-хубавите ми спомени.
Израснал сред чичовците, лелите и баба си, аз започнах да разбирам, че част от тази история трябва да се запише, за да се съхрани за вечността. Затова на двадесетина години започнах да разработвам идеята за това Семейство, странно, може би необикновено, в известна степен рококо — чиито членове можеха да са, а можеха и да не са вампири.
Когато завърших първия разказ за това забележително Семейство, го публикувах в списание „Странни истории“ за чудесната сума от половин цент на дума. Там отпечатах много от първите си произведения, без да разбирам, че те ще надживеят списанието и ще оцелеят до наши дни.