Когато повишиха хонорара ми на един цент на дума, реших, че съм забогатял. Творбите ми се появяваха една след друга и аз ги продавах за по петнадесет, двадесет, дори понякога двадесет и пет долара.
Когато свърших „Завръщане у дома“, първия разказ за моето Семейство, редакцията на „Странни истории“ незабавно го отхвърли. Още отначало имах проблеми с тях, тъй като те се оплакваха, че моите разкази не били за традиционни призраци. На тях им трябваха гробища, късни нощи, странни минувачи и удивителни убийства.
Не можех постоянно да призовавам призрака на Марли, колкото и да го обичах, наред с всички други привидения, които бяха измъчвали Скрудж. От „Странни истории“ искаха първи братовчеди на героите на Едгар Алан По или на хвърлената тиквена глава на Уошингтън Ървинг.
Аз просто не бях способен на това — непрекъснато опитвах, но разказите ми се превръщаха в истории за хора, които откриват скелета в самите себе си и се ужасяват от него. Или за буркани, пълни с невъобразими същества. „Странни истории“ неохотно приемаха някои от тях. Затова когато в редакцията им пристигна „Завръщане у дома“, те извикаха „Стига!“ и ми върнаха разказа. По онова време не знаех какво да правя с него, защото в Съединените щати нямаше пазар за такива съчинения. Интуитивно го пратих в списанието „Мадмоазел“, на което предишната година бях имал късмета да продам един разказ. Изтекоха много месеци. Е, мислех си аз, сигурно се е изгубил. Накрая получих телеграма от редакторите, в която пишеше, че били обмисляли да променят разказа, за да отговаря на характера на списанието, но вместо това щели да променят характера на списанието, за да отговаря на разказа!
Подготвиха цял октомврийски брой, изграден около моето „Завръщане у дома“, и възложиха на Кей Бойл и други да напишат октомврийски съчинения, за да допълнят броя. Използваха талантливия Чарлз Адамс, който по онова време бе ексцентричен карикатурист в „Ню Йоркър“ и започваше да рисува своето странно и великолепно „Семейство Адамс“. Той създаде забележителен подлистник с моята октомврийска Къща и членовете на моето Семейство, носещи се в есенния въздух и тичащи по земята.
След отпечатването на разказа имах няколко чудесни срещи с Чарлз Адамс в Ню Йорк. Обсъждахме идеята за сътрудничество: за определен период аз щях да напиша още разкази и Адамс щеше да ги илюстрира. Накрая щяхме да ги издадем в книга. Годините си течаха, някои разкази бяха написани, двамата поддържахме връзка, ала всеки вървеше по пътя си. Моите планове за книга бяха забавени от късмета да ми възложат написването на сценарий за „Моби Дик“ на Джон Хюстън. Но през годините постоянно се връщах към своето любимо семейство Елиот. Онзи някогашен сдържан разказ „Завръщане у дома“ се превърна в крайъгълен камък за житиеописанието на Семейството: тяхната поява и смърт, техните приключения и несгоди, тяхната любов и скръб. Когато написах и последната история, скъпият ми Чарлз Адамс беше преминал в онази Вечност, обитавана от съществата от неговия и моя свят.
Това накратко е историята на „От прахта родени“. Освен това бих могъл да прибавя, че всичките ми герои се основават на роднините, които в детските ми октомврийски вечери идваха в дома на баба ми. Чичо Ейнар е истински, както и всички други братовчеди, чичовци и лели в книгата. Въпреки че отдавна са мъртви, те продължават да живеят и се носят по комините, стълбищата и таваните на моето въображение, съхранени с много обич от онзи приятел, който някога бе фантастично млад и невероятно впечатлен от чудото на Вси светии.
Рей Бредбъри,
лятото на 2000 г.