Спря в хладния нощен въздух на милиони километри от градове и хора, високо над ферми, континенти, реки и хълмове. „Том?“ Тишина.
Том спеше. Беше дълбока нощ — костюмът му висеше на стола. И в неподвижно отпуснатата длан до главата му имаше лист хартия с няколко думи. Пръстите му лека-полека, милиметър по милиметър се затвориха и я стиснаха здраво. И той дори не помръдна и не забеляза черния кос, който тихо почука по прозрачните лунни кристали на прозореца и сетне полетя на изток над заспалата земя.
Глава 6
Откъде е Тимоти?
— Ами аз, прабабо? — попита Тимоти. — И аз ли съм дошъл през прозорчето на Високия таван?
— Ти не дойде, малкия. Откриха те. Оставен пред вратата в кошница с Шекспир под краката и „Ашър“ на По за възглавничка. И с бележка, закачена на блузката ти: „ИСТОРИК“. Ти беше пратен да разкажеш за нас, да ни изброиш в списъци, да регистрираш нашите полети от слънцето, нашата любов към луната. Но Къщата в известен смисъл наистина говореше и твоите ръчички жадуваха да пишат.
— За какво, прабабо, за какво?
Древните устни зафъфлиха и замърмориха, замърмориха и зафъфлиха…
— Ами, на първо място, за самата Къща…
Глава 7
Къщата, паякът и детето
Къщата бе загадка в загадката, защото обгръщаше мълчания, всяко различно от другите, и легла, всяко с различна форма, някои с капаци. Имаше тавани, достатъчно високи, за да позволяват полети с места за почивка там, където сенките можеха да висят с главата надолу. Трапезарията подслоняваше тринадесет стола, всеки с номер тринадесет, така че никой да не се чувства изключен от особеностите, които загатваше това число. Полилеите бяха с форма на сълзи, пролети от измъчени души, от петстотин години изгубени в морето, а в избата имаше петстотин бъчви вино от отлични реколти със странни имена и свободни кабинки за бъдещи гости, които не обичат леглата или ъглите на високите тавани.
Мрежата от паяжини се използваше от един-единствен паяк, който се спускаше отгоре надолу и се издигаше отдолу нагоре, така че цялата Къща представляваше килим, изтъкан от свирепо светкавичния Арах, който можеше да се види ту при бъчвите с вино, ту забързан към обитавания от вихрите таван, мигновен и безшумен, сновящ назад-напред по паяжините, вечно кърпещ скъсаните нишки.
Общо колко бяха стаите, кабинките, килерите и бъчвите? Никой не знаеше. Хиляда щеше да е преувеличение, ала сто нямаше нищо общо с истината. По-приемливо изглежда числото сто петдесет и девет и всички те дълго останаха празни, зовящи обитатели от другия край на света, копнеещи да привлекат квартиранти от облаците. Къщата беше място, жадуващо да бъде обитавано от призраци. И докато ветровете стотици години кръжаха около Земята, за Къщата се разчу и мъртъвците, които бяха полегнали за дълга дрямка, се надигнаха в ледена изненада, и им се прииска да си намерят по-странно занимание от това да мъртвеят, продадоха мъртвешкия си бизнес и се приготвиха за полет.
Бяха обрулени всички есенни листа по света, понесоха се в небето, спряха насред Америка и се спуснаха надолу, за да облекат голото дърво, да го украсят с есенни премени от Хималаите, Исландия и нос Добра Надежда, в огнени багри и погребално траурни одежди, докато то не избухна в октомврийски цъфтеж и не даде плодове, много напомнящи на издълбаните тикви на Вси светии.
И по това време…
Някой, който минаваше по пътя в мрачни Дикенсови бури, остави кошница за пикник пред желязната порта. Вътре нещо хленчеше, хлипаше и плачеше.
Вратата се отвори и навън се появи комитетът по посрещането. Състоеше се от една жена, съпругата, извънредно висока, един мъж, съпругът, още по-висок и по-мършав, и една старица, родена в младостта на крал Лир, в чиято кухня вряха само котли и в котлите имаше супа, която по-добре да не включвате в менюто си, и тъкмо тези троица се надвеси над кошницата за пикник, за да разгърне тъмната пелена на чакащото бебе, не по-голямо от една-две седмици.
Те се смаяха от цвета му, розов като изгрев и зазоряване, от дишането му, като клокочене на извор, от туптенето на сърцето му, като пърхане на колибри в клетка, и Господарката на мъглите и блатата, защото именно с това име я познаваха по света, импулсивно повдигна най-малкото от огледалцата, които държеше, не за да разглежда своето лице, защото то никога не се виждаше, а лицата на непознати, в случай че им има нещо.