Над клисурите се изправи ранила вечерница. Далеко негде в полето се показа Рале, повел тумба момичета, всяка със сърп и паламарка в ръка. Той завързал врат с дълъг червен пош, жетварките смъкнали бели тулпани и кръстосали краищата им над гърди. Лицата им, морни и обгорели от слънцето, приличат на печени ябълки. Пресен ветрец полъхва от клисурите, от назрели пожълтели ниви се носи наситен хлебен мирис, примесен от мириса на мащерка и зелени треви. Коя боса, коя по чехли на прябош, те вървят по прашния друм, закачат се една друга, подпущат си приказки и като пръхнат всички в един глас, спират се сред пътя.
Рале върви отстрана, изрядко се усмихва на шегите им, само ги подканя да се не бавят, че чак долу в полето са ходили да женат, а селото къде е по пригори нататък.
Някъде в бъзака промъждука светулка, две момичета с крясък и смях се хвърлиха и заприсягаха една през друга да я ловят. Едната я хвана и пак я изтърва, другата замахна с ръка, подскочи и я прихвана отново. Тази жетварка имаше къдрави бухкави коси — тя вдигна светулката и я запъхна в къдрите си, насред, тъкмо дето се разплитат косите й. Момичетата извърнаха глави. Тя забележи и друга светулка и се погна и по нея. Сам-там по прашните буренаци край пътя замъждукаха още и жетварките, като че невиждали светулки, се пръснаха да ги ловят. Мушиците не се задържат в косите на другите, те ги задаваха на жетварката с къдравите коси, някои, да се не бавят, запъхват й ги направо в къдриците. Накичиха я и сякаш орляк врабци се разчуруликаха около нея: всички пляскат с ръце, смеят се и викат една през друга:
— Кипро, да се видиш!
Кипра като че се бои да не орони накитите си, полека излезе напред да достигне Раля и го запита със сдържан дяволит глас:
— Какво ще кажеш, бай Рале — я ме виж! Хубава ли съм?
Ако неговото сърце не бе сключено за волности и радост да се спреше в този летен сумрак, изпълнен с тихото безбрежно румолене на златокласи ниви, и погледнеше жетварката, той би видял самата онази неродена мома, за която царски синове през девет земи в десета губят ума. Тъй кротко, свенливо светулките проблясват в тъмните й къдрици със свойта яснозеленикава светлинка… Това не са светулки — същински смарагди на някоя невидима корона.
Занесен бог знае къде, Рале бе оставил назад жетварките и съвсем не забелязваше тяхната забава, та едва подигна очи към Кипра и смотолеви само:
— Хубава си… Мома, хе-е, като кратунка…
Цялата тумба момичета пръхна така с глас да се смее, че той както бе поел пътя си, спря се пак, извърна очи и взе да си премисля думите.
— Всички сте хубави… — смънка Рале отново, като че искаше да се оправи.
Жетварките се кирнаха и запревиваха още повече.
— Като кратунка… баба също тъй вика!
— Като кратунка… — подйе задъхана и втора: — как не намери друга дума да рече…
Рале поизкриви малко зачудено уста: досега той не бе чувал на негова приказка мома да се присмее.
— Мари, той съвсем… — викна и Кипра. — Съвсем го няма вече… Пък и ний уж с момък сме тръгнали…
— Е, тъй да бъде… — додаде като че нехайно Рале и закрачи отстрана, само веждите му се сключиха, ноздрите взеха да сумтят и недоволно той повтори няколко пъти в ума си: — Сега и за вас приказките си ще захвана да отбирам, нали…
Някоя още пошепна на другарка, в темнотата, отподир други мълчаливо се изкискаха, трета се опита да заприкаже Раля и току-що притихнаха и забързаха по възлазите нагоре всички, далеко нататък зад заспали вършини, като презнощен блян, бавно изпъпла закъснялата месечина.
Сякаш по даден знак жетварките се спряха, извърнаха глави и изведнъж от уста в уста невнятно се понесе:
— Е-е-е-е.
И пак притихна.
— Ех, какво се лапнахте сега? — измърмори Рале, без да вдига глава.
Момите, загледани в продънената от месеца далнина, и не го слушаха. Месеца се подйе през един тънък теменужен облак и изгря над него още по-ясен.
На Раля му се беше посъбрало и само търсеше да си изкара сякаш:
— Не сте виждали месец — засумтя пак той. — Ката вечер изгрява…
— Слушайте го… — изкриви глава една.
— Ех-ех, Рале, и ти… — съжали го втора.
И без да искат да се разправят с него, жетварките завиха по пътя нагоре с още по-олекнали сърца, а Рале, мълчалив и навъсен, се повлече като сянка след тях.