Седях до среднощ, препрочитах отново и отново дневници и планове. Всичко бе отбелязано точно, всичко бе изпълнено както трябва, а вместо очаквания блестящ резултат — засечка. Трябваше бавно, търпеливо да поправям грешката, да успокоя Валя, за да мине към изпълнението на целите съчетания с лекота, която съпровождаше досегашната ни работа. Помагаше много това, че Валя ми вярваше. Кризата се преодоляваше бавно, но момичето се стабилизираше и това внесе спокойствие в залата. Само че не можеше мене да успокои. Започнах все по-често да се връщам към този метод на продължително задържане на четвъртинки и половинки. Откъде беше дошъл? От принципа на постепенността. Сам по себе си добър принцип, но как да се дозира тази постепенност? Припомних си, че пулсът се вдига еднакво и при четвъртинките, и при целите съчетания.
По-късно грешката, която бях допуснала с Валя, вече не се повтори. При малките въведох нова система, която даде отлични резултати, но сега ми предстоеше да търся, да приемам и отхвърлям стари истини, вече настанили се здраво в методиката. Първият извод, който направих по това време, беше, че ако искам да постигна много, не бива да се доверявам изцяло на нищо. Трябва да се проверява, да се търси, да се анализира.
С ансамбъла всичко вървеше според планирането, момичетата напредваха бързо, настроението в залата бе отлично. Много ми помагаше в този период Филип Павлов — млад, талантлив композитор. Имахме късмета да го срещнем, преди да са открили таланта му, преди да го погълнат ангажиментите му. И досега Филип не се е отказал да ми помага. Когато трябва да търся, да разработвам музика за някоя нова композиция, пак го викам и не е имало случай да ми откаже. Тогава в тренировъчната зала, където изисквах строга дисциплина, стриктно спазване на заплануваното, килограми в рамките на красиви фигури, Филип разведряваше атмосферата с някоя шега, с някоя своя нова композиция. Винаги носеше изненада.
В Станке Димитров с Филип Павлов работехме по десет часа — шест с ансамбловото, четири с Валентина — и не ни тежеше. Филип беше написал песен за всяка състезателка. Когато някое от момичетата провесеше нос, веднага чукаше на пианото няколко акорда от песента на Таня, на Здравка, на Валя… Настроението в залата бързо се променяше.
Знаех, че се говори, че съм въвела някаква страшна дисциплина, че момичетата гладували заради мене, че трудно издържали на този режим, но не обръщах внимание на всички тези приказки до момента, в който от Велико Търново дойде бащата на Петя. Полковник Цветков искаше да си вземе дъщерята, не можел да я остави в такива условия, не можел да понесе моя „казармен режим“. Гледах го този баща — брадясал, уморен, пътувал цяла нощ, за да си „спаси“ детето. Сам виждаше — условията на лагера в Станке Димитров бяха превъзходни, за казармен режим не можеше и да се говори, а освен това — какво ли би направил полковникът, ако при него дойдеха майките на войниците и поискаха да си вземат синовете? Не го попитах. Казах му само, че ако Петя сега напусне, няма да приема да се върне при никакви обстоятелства. Полковникът едва не ми се изсмя:
— Мисля, че тя на вас, а не вие на нея сте й нужни.
— Ако е така, разговорът е приключил.
Струва ми се, че той очакваше повече уговорки, кандърми, поставяне на условия, но нищо такова нямаше. Петя само успя да ми каже, че не тя се е оплакала на баща си, не знае откъде е това настроение и този тон. Тръгна си с него и отборът остана да види какво ще направя.
Първото нещо, което можех да направя, беше да отида при Тепавичаров и да поискам да не се правят никакви опити да се връща Петя. За мене това беше въпрос на принцип, на престиж. Не можех да моля бащата на една състезателка да ми пусне отново детето си, след като то нямало никаква нужда от мене, а само аз от него. И тъй като тази драматична сцена се разиграваше пред отбора, не можех да се покажа пред момичетата така зависима от което и да е. Периодът никак не беше подходящ — оставаха само два месеца до състезанието и аз действително имах нужда и от Петя, и от всички тях, но не на тази цена.
Когато Тепавичаров ме увери, че няма да разреши на никого да се бърка в този спор и ще ме остави сама да разрешавам проблемите си, отидох при Евгения Цанкова, играла доскоро в дванадесетицата. Жени беше от онези състезателки, на които можеш винаги да разчиташ. Точна, сигурна, стилна. Имаше едно нещо само, което й пречеше за ансамбловото. Ръстът. Обясних й, че не може да разчита на участие, че ми трябва само като резерва, че в този момент наистина тя на мене ми е нужна, аз с нищо не мога да й бъда полезна. Ако иска, да дойде при тези условия. Жени веднага тръгна. По-късно, когато дойде такъв момент, в който се почувствувах предадена, с благодарност си спомнях за подкрепата на Жени в този наистина труден час.