Ани не казва към какво се стреми сега, когато е състезателка, но сигурно към най-доброто. Момичето се стеснява да говори за надеждите си, но не може да ги няма, щом треньорка като Нешка Робева се е захванала така упорито с нея. Не ми разказа и за радостта, която изпита, когато видя свои снимки в датските вестници и особено — онази голямата, с топка, на първа страница. „Раленкова — невероятна пластика и грация.“ Там Ани беше в особено настроение. Играеше така както на дискотека, без да се стеснява от нищо. Играеше новите си композиции и им се радваше. Това може би усети публиката, за да я вика многократно на бис. Когато момичетата бяха поканени на европейското първенство по модерни танци, малко се стъписаха. Дълги рокли, голи гърбове, блестящи бижута, а нашите със сини анцузи. Публиката беше също любопитна — що за интересно нахлуване в залата. После пощуря. Искаше да играят още и още и така забавяше втората част от първенството по модерни танци. По този повод един вестник писа: „Българските гимнастички ни накараха да забравим всичко. Събитието, за което се бяхме събрали, избледня. Българските момичета бяха фантастични. Добре е, че все пак от време на време изпускаха уреди, та се виждаше, че са хора, а не някакви невероятни същества“. Ани се смее: „Та как да не изпускаш — лентата трябва да се провира между кошници с цветя, бухалките да се изпращат на два сантиметра от блестящи полилеи. И аз бях от тези, дето изпуснаха, не можах да се направя на невероятно същество…
Илиана не говори за това, колко интересно й е било, когато прочела в един френски вестник, че е кралица в царството на жените, която блести с необикновена красота на грация, музика, хармония. Беше й интересно, разбира се — къде, ако не във Франция, могат да напишат такова нещо. Само, че не само интересно, то е н доста приятно.
Лили не разказва как в Бърно дори хората по улиците са научили името й и са искали от всички страни автографи — възрастни и деца. Момичетата се страхуват да говорят за тези свои радости, за да не прозвучи като самохвалство. Но такива дни си остават като нещо хубаво, към което човек често се връща. Когато говорят за гимнастиката, за треньорката си, за себе си, стараят се да преценяват всичко трезво, да дозират, да прецизират.
Разбира се, всичко, което казаха, може да изглежда и много по-различно, ако ги завари човек в ден, когато над залата са надвиснали бури. Заварвала съм ги и в такива дни.
Илиана с болни уши, завита като пашкул, подсмърча сърдито. На Белмекен сме. Не й се стои в стаята, предпочита да е в залата, но когато отива, вижда, че не може да тренира. Нешка се сърди.
— Великомъченица Илиана, иди да си легнеш и друг път недей да излизаш на балкона с боси крака. В края на декември сме, не през юли.
Илиана фучи:
— Нешка, разбира се, винаги се сърди, когато съм болна. Винаги казва, че не умея да се пазя, че съм длъжна да се пазя и съвсем длъжна — да не се разболявам. И това, разбира се, за да не се наруши с нещо свещеният й, неприкосновеният й план.
Предишния ден Лили със зачервен нос, нещастна, че Нешка не я разбира, ама никак, ама хич не я разбира, защото й казала, че щом толкова й тежат забележките, повече няма да ги прави. На Лили съвсем не й тежат забележките, тежи си й характерчето, но в този момент, разбира се, тази истина съвсем, по никакъв начин не може да стигне до нея. Ще разбере после, като се успокои.
Идват дни, в които и Ани не може да разбере какво най-сетне иска тази Нешка. Била й говорила от дете, буквално от първия ден да си вдигне падьомите и да се концентрира, но Анелия, разбира се, не можела да се концентрира поне веднъж, та да я чуе.
Има такива опаки дни, в които и слънцето като че е изгряло от обратната страна. Върви тежко, всичко е терсене. Тогава като за капак и парно няма да има, и осветлението не е както трябва, и тези трегери ще изпочупят уредите. Тогава Нешка се връща, капнала от умора и яд, и се зарича много тържествено:
— Край! Какво толкова съм седнала да им обръщам внимание. Ще си се заема само с малките. Момичетата тренират и пеят. Че що не чу някой гласа на Дилянчето? Мариела и Мая опитват по сто пъти едно и също, докато го направят, и не им тежи. Като започна да им поставям съчетание, светват от удоволствие. Какво се занимавам с глупости? Да си джапа Илиана боса, да киха и кашля, да се сърди Лили на когото си ще, да си мечтае Анелия.
На другия ден — ни помен от тази буря. В залата е ведро и приветливо. Чисто като след пролетен дъжд. Винаги съм се учудвала на тези резки промени в настроението. Може би бурите са естествен отдушник на напрежението. Добре е, че бързо минават. Винаги съм се учудвала и на лекотата, с която Нешка забравя заканите си и е готова да се трогне. Може да фучи през цялата година на всяко състезание срещу съдийките, да отиде и да направи скандал (както в Кюстендил, когато са ощетили Анелия и надценили Илиана), но после ще им бъде благодарна, че всеки четвъртък са идвали в залата при нея, за да създават сериозна, състезателна обстановка преди европейското първенство.