Лесно е да се каже, но основната част от битката за Анелия трябваше да се изнесе в тренировъчната зала. Ани е невероятно пластична гимнастичка, а исках да изглежда динамична. По-динамична от Даниела Бошанска, която в момента беше най-динамичната в света. Дълго, години вече търсе стила на Анелия. Все чувствувах, че има още много нещо което ми се изплъзва. Направя нова композиция, известно време съм доволна — ето, точно това е Анелия, намерих я. Мине малко време и започва нещо да ме смущава. Има още в това момиче. Гледам композицията, която доскоро много ми е харесвала, и започвам да си мисля — не е това, не е точно това. И хайде нова смяна. Трябва да й се признае на Анелия — ни веднъж не попита защо толкова много смени. Приемаше всяко ново с радост, колкото и усилия да й струваше.
Сега вече реших, че зная точно какво търся в нея. Реших, че ще я направя по-динамична от Бошанска. Обикновено се смята, че само бързите състезателки могат да се развиват като динамични. Ани не беше бърза. Пластична е. По-пластична от нея сега няма в света. Исках да я противопоставя на стила, който бяха наложили Илиана и Лили, да бъде нещо съвсем различно. Да шокира, да провокира, да привлича вниманието с неочакваност. Търсех изненадата. Най-напред трябваше да се намери и разработи музика с ярко изразени контрасти между бързата н бавната част. Обясних на Филип Павлов, какво и за кого ми трябва, и той се запали, заработи с вдъхновение, а знаех, че това вече обещава нещо наистина хубаво.
Анелия има бързи ръце. Насищах бързите части на композицията с много къси, ефектни движения. Запълвах бавните части с тази нейна котешка пластика. Тук всяко движение се разтягаше, удължаваше и моделираше до съвършенство. Този ярко изразен контраст, който исках в музиката, трябваше да бъде подсилен стократно с движение на тялото, с движение на уредите, с резки обрати. Работехме с настроение. Доставяше ми неизмеримо удоволствие всеки детайл. Анелия се променяше с дни. Бях решила да я изпратя като първа на всички трунири, с които започваше годината. Без да е в сянката на някоя от двете, които вече си бяха завоювали име, а яви ли се име, играеш — не играеш, все си зад него. Исках Анелия да изпита радостта от победите. Бях вече сигурна, че ще ги има. Но ако не исках да пратя с нея Илиана или Лили, знаех, че тази, която ще е до нея, трябва да бъде също силна.
Диляна Георгиева, дъщерята на известната в миналото гимнастичка (сега треньорка в Пазарджик) Виолета Бехчийска, беше точно това, което ми трябваше. Работила съм с много гимнастички от различни градове, когато подготвях ансамбловото. Трябва да кажа, че малко треньорки успяват да дадат такава основа, каквато дава Бехчийска. Преди на Надя Ласева, сега на Диляна Георгиева. След нея трябва само да добавяш, да шлифоваш. Не е нужно да се връщаш назад да оправяш грешки.
Диляна е бърза, динамична, възприемчива. С нея се работи леко, приятно. Реших да направя един доста смел експеримент. Диляна щеше да поднесе на съдийките една съвсем модерна гимнастика. Всичко, което поставях на това пъргаво като невестулка момиче, беше вече наистина живо предизвикателство. Съвсем необичайно. Нещо като джаз-гимнастика. Знаех, че самата Диляна не могат да не приемат. Очаквах, че ще отхвърлят композициите ми. Бях готова за това. Знаех, че е шокираща, но прекрасна. Щеше да стои добре до Анелия. Щяха да си помагат двете, да се допълват. И така, до март композициите на двете бяха завършени. Чаках с нетърпение турнирите, на които щях да ги покажа. Първият международен турнир бе в Прага. Победителка — Анелия Раленкова, втора — Диляна Георгиева. Добре започна годината. Ани се разплака. Питам я какво й е, а тя: „Играх лошо“. Вярно, игра под възможностите си. И аз бях недоволна, но си го обяснявах с известна скованост, за която се надявах в следващите турнири да изчезне. Зарадвах се, че момичето вижда добре, че има вярна преценка за играта си, че не се заблуждава от резултата. Това ме караше да вярвам, че много скоро ще я видя така, както съм я виждала хиляди пъти в мечтите си на голямо състезание.