— Добре де, какво да направя, като в дружеството никоя треньорка не иска да се занимава с нея? Знаеш ли, че Лили за четири дни беше наддала четири килограма! Просто се изплаших, като я видях…
— Нищо. Направила си единственото, което можеш. Но ако искаш да знаеш какво би направила Жулиета — първо, няма начин някоя треньорка, на която е наредила да се занимава с Лили през този месец, да каже: „Не искам“. Второ, никога не би отишла на четвъртия ден да види какво прави Лили и колко килограма е наддала. Трето, точно след месец, не по-рано, наказаната състезателка трябва да се яви и да продължи. Или никога да не се яви. Не казвам, че това, което ти си направила в случая, е неправилно. Напротив, не можеш да проваляш подготовката на Лили, но не казвай месец, когато едва издържаш три дни.
Според мен силата на Нешка е в това, че няма особени претенции за сила. Не иска непременно винаги да бъде права. Силата е в тази човешка слабост, която понякога избива на повърхността съвсем спонтанно, неканена, нежелана. На балканиадата в Серес заварила Ани — както е с ангина, запотена след играта, се подложила под студена чешма. Нешка я ударила и се разплакала. Анелия онемяла направо пред двата факта и побързала да се прибере. Нешка после повтаряше:
— Не мога да си простя. Как можах да я ударя и на всичко отгоре да се разплача! Не ми издържат нервите вече. Две седмици до световното първенство и като го видях под чешмата, не можех да се контролирам.
— Нищо — казвам, — Ани знае, че и майка й, ако я завари така под чешмата, ще я удари, но няма да се разплаче, а ще си я напердаши съвсем нормално.
Нешка се върна от Щутгард, а докато беше там, поканиха Анелия Раленкова и Лили Игнатова за предаването „Всяка неделя“. Стойчо пуска записа на интервюто. Между многото други реплики е отговорът на въпроса: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ Игнатова: „Ами тя е в чужбина…“ Нешка пропуска този пасаж, както и това, че много често сами си търсели музиката, а веднъж, когато другарката предложила една музика, а състезателката друга, треньорката се съгласила и станало идеално… Нищо такова не може да я засегне, но подскача, когато Лили казва: „Ами и ние през цялото време вярвахме в победата“. Има нещо в тона, наистина много небрежно, нехаещо за фактите.
— Ще забраня всички интервюта! Не искам да говорят глупости. Кога са вярвали в победата? И точно тази малка ревла ли е била толкова сигурна? Защо не каже истината? Кой кога ги е учил да лъжат?
Връщат й записа отново на това: „Какво ще кажете за вашата треньорка?“ „Ами тя е в чужбина“.
— Добре де, какво от това — казва треньорката. — Лили сигурно е радостна, че съм в чужбина, че още няколко дни няма да ме вижда в залата. Това не ме безпокои. Не искам да лъжат. Не съм ги учила да лъжат.
— Защо мислиш, че знаят само каквото си ги учила?
Когато спорим и говорим за това чудо — дебютантката шампионка, се намесва Стойчо Липчев, съпругът на Нешка Робева — математикът, който постоянно ни отрезвява:
— Не сте ли забелязали, че все по-често дебютанти стават шампиони. Всички викаха „ах“ и „ох“, когато Юрий Корольов стана световен шампион по спортна гимнастика на едно първенство, на което се състезаваха Александър Дитятин, Александър Ткачов. На всичко отгоре вицешампион не беше някой от тези двамата, а друг от младите — Богдан Макуц. Световна шампионка не е олимпийската шампионка Елена Давилова, както закономерно се очакваше, а някаква си четиринадесетгодишна Оленка Бичерова, която може в следващите протоколи да не се види, а да изскочи някоя Наташка, Танка или бог знае коя. Това е положението. Трудно се тръгва вече за втора титла. Цял подвиг е и едната. Мина ерата на имената. Търсете дебютантките. Е, разбира се, не какви да е. Според мене — по-голямо-внимание на Диляна Георгиева… Мит ще си остане трикратната шампионка Мария Гигова. Мина им времето на двукратните, безнадеждно си отиде времето на трикратните шампионки. Много невъзможен го направихте този спорт…
Не зная, може би Стойчо по принцип е прав, но на мене ми се струва, че тези три момичета — Анелия, Илиана и Лили, ще-го опровергаят. Ще има още дълго да гледаме интересна, красива борба между тях, преди да се намеси нова дебютантка.
Обажда ми се Нейко Дамянов от Пловдив:
— Как можа да напишеш три „художнички“ в десетката си, ще станеш за смях на цяла България… Нямаш мярка!
— Ами, Нейко — казвам — и те нямат мярка. Не ги ли видя как направиха така, че взеха тринадесет от петнадесетте медала и никак не станаха за смях на България.
Защо може да има трима-четирима щангисти, борци в тези десетки, а е смешно да се поставят три „художнички“? Нямам нищо против борците и щангистите, изпълнена съм с уважение към техните постижения, вълнуват ме победите им, но защо трябва да са привилегировани.