И за да обясня на Нейко и на цяла България, която щяла да се смее (никак не вярвам, че България така се е вторачила в нашите десетки, но за всеки случай да обясня), ще трябва да кажа, че ние всички бихме се радвали много дори ако само Раленкова беше станала абсолютна световна шампионка, но нямаше да можем да бъдем така горди от това тотално българско превъзходство, което демонстрира нашата тройка, ако не бяха двете вицешампионки от такава суперкласа. Не ни се беше случвало да видим по друг повод вдигнати едновременно три български знамена, и то три пъти. Това не може да не се оцени. Готова съм да се обзаложа с всеки от колегите си, че ако се направи много широка, открита анкета, точно тройката на „художничките“ ще се намери най-често в десетките.
— Ти си пристрастна — хвърля смело обвинението си София Костова, колежка от БТА, която се смята абсолютно безпристрастна с това, че признава само Анелия Раленкова, и заявява почти на всяко състезание, че иначе не признава художествената гимнастика, защото няма метър, хронометър, но е дошла да види Раленкова, защото в тази, а и в никоя друга зала няма нищо по-хубаво от нея.
За честта на София трябва да се каже, че това за Раленкова тя го говореше още когато никой или почти никой не забелязваше да има нещо в това момиче. Пак за нейна чест трябва да се каже, че откакто е станала световна шампионка Ани, колежката Костова не обявява така гръмогласно предпочитанията си, защото адски се страхува да не си помисли някой, че се влачи по модата. Това, разбира се, не й пречи да си идва на състезанията, та даже и на тренировките, само за да види играта на Ани.
Е, същата тази София, за която е малко да се каже, че много я уважавам, е засегната от мене, защото след Амстердам съм написала „Кралица Илиана“, а не съм го казала сега за Раленкова, която, ако ще трябва изобщо да говорим за кралици, е кралица на кралиците.
— Ти си пристрастна — казва София.
— Ами да! Никога не съм отричала. Не съм ли ти казвала, че, според мен всеки журналист е непременно пристрастен. Нещо признава, нещо отрича. Иначе е пълен въздух.
Ако нямаш позиция, по-добре мълчи. В същност безпристрастни са тези колеги, които не могат да напишат повече от „състоя се, проведе се, изказаха се…“ Безпристрастни са и колегите, които толкова се страхуват да вземат страна, че накрая не знаят на чия страна са, толкова са заети да скрият какво мислят, какво чувствуват, че накрая дори не личи за какво става дума. Държала съм винаги да няма недоразумения. Да се знае точно кого критикувам, кого хваля. Точно за какво. Това ми е носело повече неприятности, отколкото може човек да си представи.
Случвало ми се е да се разнасям с призовка от кабинет на кабинет в Съдебната палата, докато разбера, че Иванка Чакърова, тогавашната председателка на федерацията по художествена гимнастика, иска да ме съди, защото не може да преживее мисълта, че когато децата й пораснат, ще видят, че съм написала „водачката“. Иванка се беше обидила страшно от кавичките, Прескачаше великодушно всичко, което ги предшествуваше — това, че не е подала контестация, че иска да заблуди обществеността, че на световни първенства е забранено да се подават контестации, и пр. Чакърова пропускаше всички факти, които бяха довели до тези кавички, и повтаряше, безпаметна от яд: „Как кавички, децата ми…“ И понеже „делото“ беше попаднало в ръцете на жена прокурор, Иванка наблягаше мощно на този акцент: „Представяте ли си, когато децата ми пораснат, да видят тези кавички!“ Мотивът вече хвърчеше трогателно във висините на сантименталността и аз се чувствувах обречена, когато видях, че на прокурорката й е много смешно. Изглежда професията й често я срещаше с всякакви хора, та лесно и бързо се ориентираше.
И все пак, призовките, кабинетите на прокурори в онова време много ми пречеха. Нещата се проточиха месеци… Бях ли пристрастна? Не зная как точно трябва да се нарече това — пристрастност или страстно търсене на правдата, но без да се стремя специално към това, опълчих една амбициозна жена срещу себе си.
Застанах до Жулиета Шишманова в момент, в който беше изнервена, нещастна, самотна. Враждуваща! Повярвах, че точно тя е голямото, което се ражда в този млад спорт, и страстно защищавах тази своя вяра, независимо от това, че срещах на всяка крачка ожесточени опоненти. Това беше времето, в което този спорт беше препълнен с амбиции и амбициозни първооткривателки.
Бях с нея през всичките тези години, когато Жулиета Шишманова вървеше по стръмния път на утвърждаването. Не можех да я придружа в този период, когато стана силната, властната, нетърпящата възражения председателка на Българската федерация по художествена гимнастика. Не исках, не можех да съпроводя председателката в един момент, в който се изправи срещу тази, която идваше…