Тогава застанах до другата, до младата треньорка Нешка Робева, за която вярвах, че носи голямото бъдеще на този спорт. Защо пренебрегвах удобството да бъда до онази, която вече бе победила, за да тръгна по този толкова труден път на утвърждаване? Трябва съвсем откровено да си призная, че не мога много логично да обясня защо. Може би това е мощното, завладяващото, нетърпящото възражения пристрастие. Носело ми е и много неприятности, но и удовлетворение. Не държа непременно да ми е удобно, въпреки че нямам нищо против удобствата. И все пак, когато се наложи да се избира, избирам това, към което тегли сърцето. И често се срещам с недоволни…
Пристига в редакцията Красимира Филипова, крайно ядосана от това, че съм харесала едно кюстендилско момиче повече от нейната гимнастичка. Обяснявам й търпеливо какво точно на мене ми се струва, че е по-добро у кюстендилчето. Освен това нейната гимнастичка беше доскоро при друга треньорка, така че защо точно тя е засегната? Как? Не съм ли видяла промените, ами онези два нови елемента… Не, не съм ги забелязала.
— Вие така пишехте и за Илиана Раева, когато нямаше още нищо в нея. Е сега, разбира се, се утвърди, но тогава си я хвалехте само защото на вас си ви харесва…
— Не, Краси. Беше нещо. Просто съм я видяла преди тебе.
Така, както София Костова видя преди цял куп специалистки, че „Раленкова е голяма работа“.
Такива срещи като тази с Краси Филипова — колкото щеш. Някои питат, някои пишат изложения, някои тежко мълчат, сърдят се с години. Интересно е, че жените повече се сърдят не когато си ги критикувал, а когато си похвалил друга.
Искам да отговоря на София за това пристрастие, в което точно тя ме обвинява. Чувала съм това и от други. То е нещо различно. Тези три момичета са ми еднакво скъпи. Проследила съм израстването им в тези години, вълнували са ме промените, бързала съм да видя новите им композиции, треперела съм им по състезания, била съм горда с победите им. Защо само за една от тях съм писала „кралица“? Защото само за Илиана може да се каже такова нещо. Казала съм го в момент, когато тя спечели четири златни медала и един сребърен — нещо, което никоя преди нея и досега никоя след нея не е направила. Но не това е в основата на голямото ми вълнение в Амстердам.
Илиана беше така над всичко, така ярка, царствена, завладяваща. Кралица по онова рядко излъчване, което носи в залата, по силата, с която рискува. Тази Илиана, която не признава никое друго освен първото място, а когато го е губела, то е било защото не иска нищо да спести, не иска да смята. Играе!
Анелия не е кралица. Тя е нестинарка. Чудна, огнена нестинарка, която играе върху жарава. И тя не пресмята. Тя е и над мисълта за това първо място, което за Илиана е толкова важно, толкова жизнено необходимо. Ани е изключителна, невероятна гимнастичка с толкова заряд, с толкова много още резерви, че не се знае, може би много скоро ще ни се стори, че никога не сме я виждали, че това е съвсем нова гимнастичка…
Лили е жизнерадостно, много талантливо дете. Голямо обещание за бъдещето. Вярно, постигна много, стана европейска и световна вицешампионка, но и шампионка да беше станала, пак щях да кажа — чакам с нетърпение истински големия й ден. Още не е дошъл.
И така, докато ние спорим и говорим, докато вестниците продължават да пишат за триумфиращата българка (така я нарече един западногермански вестник), Нешка е подновила своята малка война за режима. След всяка победа има едно малко отпускане. Всички недоразумения, лоши настроения, наказания са все за тези килограми. Илиана като че понася най-болезнено изискването за нейните 43 кг. Малко са. Иска поне 44. На мене ми се струва, че спорът е съвсем излишен. Какво толкова са седнали да си развалят настроението за този един килограм? Много важно! Но се оказва, че наистина е важно. На 44 кг вече тежи, не изглежда добре, играта й спада.
Игнатова за пръв път получава наказание за килограми. Сто грама над определеното тегло и трябва да напусне залата. Майка й идва да провери действително ли само за сто грама. „А защо, прекалено ли ви се вижда?“, — пита Нешка Робева. „Не, щом е такъв редът, ваша работа, исках само да проверя как стоят нещата.“ Елена Игнатова бърза да си отиде, да не си помисли треньорката, че е дошла да се застъпва.
Три седмици след това абсолютната световна шампионка остава да подсмърча с куфара навън, докато автобусът потегля за Белмекен. Половин килограм отгоре. Нешка не може място да си намери: „Как си го разрешава! Ако не беше шампионка, нямаше да си го позволи. Сега се е надявала, че въпреки предупреждението ще отстъпя, ще я взема…“