Спрял на няколко крачки от него, Нериф му се усмихна. Падна на колене и протегна ръцете си с отворени длани към него. Чужденецът се обърна и изтича към отворения люк като подгонен от глутница вълци. Викаше нещо на другите и те също се затичаха към входа. Люкът се затвори с трясък след тях и пред Нериф вече стоеше само слепият кораб.
Той отпусна ръце и стана. Замисли се за момент какво да прави, след което свирна с два пръста. Другите „аритани“ изскочиха от храстите и го наобиколиха. Преобразените диаба гледаха Нериф с нетърпеливо очакване.
— Може би е опасно да стоим тук пред погледа им, но ще рискуваме. Ще демонстрираме мирни намерения и обикновено любопитство. Ако ни нападнат, ще имаме повод да се защитаваме, но за съжаление не се надявам на това. Ще чакаме тук да видим какво ще предприемат.
Нериф седна и нареди да донесат малко съчки за огън и нещо за ядене. Диабата се разбягаха радостни в гората. Харесваше им тази игра. Вживявайки се в ролите си, те тръгнаха на лов с дървените си стрели и скоро убиха един тлъст язовец. Въпреки че не бяха се занимавали досега с такава дейност, те сръчно одраха кожата му и го изкормиха. Познаваха добре анатомията на животните, които сами бяха създали. Диабата бяха изкусни актьори и често слизаха във физическия свят, за да изпълняват работата си. Лесно се приспособяваха.
Запалиха огън уж с помощта на два камъка, които удряха един в друг, а реално с щракане на пръстите си. Използваха астралните си умения замаскирано, но не се отказваха напълно от тях. Набучваха парчета месо на дълги пръти, заравяха ги в жарта, като си отправяха закачки един към друг. Използваха езика на канавите, добре известна с колонизациите си физическа раса. Надяваха се чужденците да познават този език и да могат да се разберат с тях при нужда.
Нериф внимателно ги предупреди да не се отпускат прекалено и да не забравят колко важно беше това, което трябваше да постигнат. Но познаваше добре своите диаба и знаеше, че може да разчита на тях. Наближаваше късен следобед, а корабът стоеше все така безмълвен. Изкушаваше се да напусне това тяло и да тръгне да изследва вътрешността на кораба в астралния си образ, но не смееше да рискува. Нищо не знаеха за чужденците, те може би възприемаха астралните същества. Трябваше да почакат.
Стиснал ядосано юмруците си, капитанът гледаше групата туземци на панорамния екран. Откъде се бяха взели изведнъж? Отначало се скара на щурмана, задето го бе излъгал — преди да кацнат на планетата, той го бе уверявал, че няма никакви човешки същества на нея. После провери всички показания на уредите в журнала и установи, че щурманът беше прав. Нещо не беше наред и това го безпокоеше. Гледаше как тези няколко души се веселят край огъня и яд се надигаше у него. Те като че ли не се вълнуваха особено от вида на кораба им. Най-вероятно не бяха истински туземци. Успяха да открият наоколо само едно село с няколко жители. Някой ги беше изпреварил! Почти не се съмняваше, че това бяха други заселници. Това щеше да обясни защо не се бяха уплашили от кораба им и правеха опит за контакт.
Псуваше. Нямаха право да се заселят, ако тук имаше хора. А планетата беше направо разкошна.
— Капитане — обади се вторият пилот, — успяхме да доловим малко от разговора им. Въпреки пращенето на огъня няколко думи се различават. Говорят някакъв диалект на канавите.
— Значи канави — процеди капитанът през зъби, — трябваше да се очаква такова нещо. Тези скитници къде ли не са се заселили вече. Но аз нямам намерение да оставя нещата така.
Той се усмихна. В крайна сметка не за първи път нарушаваха галактическите закони. Защо да ги спазват сега? Лесно щяха да се справят с тези диваци навън.
— Да ги гръмнем ли, Шефе? — попита щурманът с надежда.
— Не бързай. Има време за това. Трябва да разберем колко от тях се намират на планетата.
— Трудно ще ги открием из горите.
— Най-лесно ще го узнаем от самите тях. Изглеждат доста примитивни, но ако са заселници, ще знаят нещо за съседите си. Подгответе една група за преговори.
Замислен, капитанът барабанеше с пръсти на пулта. Най-лесно би било просто да ги убие. Но това можеше да се узнае и отново щеше да има неприятности. Пак щеше да се налага да бяга, а той бе харесал тази планета и искаше да остане на нея. Може би някаква болест щеше да свърши по-добра работа? Само да разбере нещо повече за навиците им и сигурно щеше да измисли нещо хитро да ги премахне, без да личи веднага, че има пръст в тази работа. Бяха му омръзнали вечните скитания из пространството. Искаше да намери покой и за подчинените си, и за себе си. След като изчисти планетата от тази пасмина, щеше да докара и другите и да заживее един приятен живот като техен ръководител. Замечта се за бъдещето и заподсвирква тихичко с уста.