Затова се глезех единствено пред мама. Ако ме болеше главата например, аз се правех на тежко болен. Тя, горката, ми вярваше, започваше да се тревожи и да обикаля къщата, не заспиваше до зори. Каква невероятна наслада беше бавно да потънеш в съня сред такава приятна загриженост и състрадание. Не знаех, че това е жесток егоизъм. Но, разбира се, беше невъзможно да се съпротивявам на това с моята болезнена нужда от обич, разбиране и съжаление.
Май си бях егоист с всички обичащи ме.
В Бозяка ще открия спомените за нея… Не знам дали и при другите е така. Аз можех да открия старите спомени в точно същите им очертания единствено там, където са се родили, само сред местата, на които принадлежат. Късовете от забравените гледки, познатите миризми на дома придават една друга сила на изчезналите образи, на миналите събития, завладяват по-дълбоко сърцето.
Не ще видя мама, но ще обиколя местата, които тя обикаляше; ще положа ръка на местата, върху които тя полагаше ръката си — върху челото ми, върху устните ми; ще седя на местата, където сядаше тя. Най-често ще говоря за нея на Грозденцето… Защо, не знам, но така ми идва отвътре…
Мама и Ламия нито са се обичали, нито дори са се познавали добре. Но въпреки това си мислех, че са като майка и дъщеря.
Нима в нощта, когато получих съобщението за смъртта на мама, не бях мислил непрекъснато за Грозденцето, нима не бях почувствал, че ако бе при мен, по-лесно бих могъл да се утеша?
Къде ли за пръв път ще видя Грозденцето? Колко бих искал да не е чула за пристигането ми. Но това е невъзможно… Срещаме се внезапно например на главния път или на тесния път зад лозето… Има и по-добър вариант…
Керем пак бавно навърта обиколките си около кладенеца в терпентиновата горичка… Семиха и Фикрет са заспали във вързаната между дърветата люлка… Грозденцето е до мраморния басейн, където се изстудява гроздето… Отпуснало е ръце във водата… Очите му са унесени… Върху устните му — все същата мечтателна усмивка…
Русите му коси се спускат върху челото… Извръща глава, като чува лек шум сред листата… Внезапно ме вижда… Меланхоличните, зелени очи на Грозденцето още веднъж случайно се срещат с моите… Ах, колко красиво, колко празнично чувство!
Кенан, детето ми, пак взе да се вдетиняваш, пак взе да сънуваш… Пак ще зърнеш Грозденцето… Няма как да е другояче… Но отношенията ви ще бъдат ли както в миналото?… Може би Ламия се е омъжила?… А дори да не е, ти вече си семеен мъж… Имаш съпруга, любима… Онзи летен сън приключи завинаги… Каквото било, било… Съществува и насладата да разговаряш с Грозденцето като със стара приятелка… Няма да говорим за онази авантюра… Но като се гледаме, ще си я спомняме… Съзра ли в очите на Грозденцето спомена за онази любов, ще ми бъде по-сладко от всяка любов… Няколко години по-късно несъмнено отново ще се срещнем случайно… Хубаво нещо е понякога животът…
Утре заминаваме, най-сетне останаха два дни… Но тази утрешна сутрин ми изглежда дълга като година… Тези два дни като че нямат край.
V
22 юни
От три дни сме в Измир. Ала едва тази вечер на смрачаване успяхме да идем до лозето… За мен няма нищо по-отвратително на света от церемониалността и протокола… Но където и да идехме по света, не можех да се отърва от тази досада… Да, пристигнахме преди три дни в Измир. Едва преди няколко часа обаче станах господар на свободата си.
Горкият ми чичо е болен… Миналата година получил удар… Единият крак не го държи, трудно говори… Голям мъж, а само за година се спаружил като спукан балон… Все пак угаснало е единствено тялото му… Душата му, както и преди, е ненаситна и пламенна… При това му състояние вече нямал надежда за кметското място… Но сега бил се отдал на други мечти… Децата му все недоволстват… Бил отворил вратите на конака в Карантина за Теке… Не било ясно кой влизал, кой излизал, кой какво отмъквал… Около него, според приказките на децата му, се тълпели ласкатели и лакомо изяждали последните трохи от наследството… Повечето от тях били бивши общински чиновници… Работата им била да разпространяват клюки срещу новия кмет… Денонощно критикували новото управление, с всевъзможни интриги съсипвали новия кмет… И, естествено, при всеки сгоден случай започвали с предисловието „Де ги онези, старите дни“, възхвалявайки вуйчо ми…
Това е сега едничка утеха за злочестия човек.