— Невъзможно е… Защото аз вече отговорих… Не предполагах, че ще се противопоставиш на това ми желание…
— Естествено, не би могло да ти хрумне подобно нещо… Щом желаеш… Ще отидем…
— Добре, но ако ще се мусиш като дете, което не иска да отиде на училище, удоволствие няма да има…
Разговорът ни поемаше в опасна посока. Трябваше да проявя малко дързост, трябваше да се възползвам от слабото място на съпругата си.
Разсмях се и ласкаво казах:
— Защо говориш така, Джавидан? Ние тук за какво дойдохме?… Нали за да мога да работя? Как ще намеря нужния за изкуството душевен покой, ако не живея усамотено, ако сърцето ми не се откъсне от светските желания и тревоги? Ако желаеш, нека пак се развличаме с конни надбягвания и други подобни. Нека пак се разхождаме, нека пак посещаваме местата за забавления… И нека след два месеца се върнем с празни ръце в Истанбул… Само че аз твърдо исках да започна да работя…
За Джавидан това бе причина, която можеше да спре и течаща вода. Моментално омекна.
— Добре… Щом е така… Поне да изпратим съобщение на Мюнир бей… Ай, ай, и той ще се притесни заради нас…
— Не… Не е редно… Ти ще отидеш с Мюнир бей. Аз ще остана. Ти никога не си виждала тези конни надбягвания… Надявам се да те заинтригуват.
Два часа по-късно, когато качих Джавидан в кабриолета на Мюнир бей, си отдъхнах дълбоко. Радвах се като мързелив ученик, избягал от училище…
Беше горещо обедно време. Тръгнах да обикалям из лозето. Няколко пъти се спуснах по тесния път. В градината на Шюкрю бей нямаше никого. Дървените кепенци на кулата, едва провиждаща се между дървета, бяха затворени.
Днес Ламия непременно ще дойде… Само че още е много рано… Чака да се поразхлади, за да изведе децата — успокоявах се аз.
Бях успял да видя Шеми Деде. Но още не бяхме намерили време надълго да си поговорим, да споделим грижите си… Помислих си да го посетя, за да убия час-два. Излязох на главния път и поех право към лозето на стария си приятел.
Като съзрях в далечината малката каменна кула под кипариса, се заколебах. Днес бях твърде щастлив и радостен. Имах нужда да се смея, да бъбря, да върша лудории. Приятелят ми обаче беше угрижен. За да уважа неговата скръб, трябваше да му говоря за тъжни неща, докато душата ми копнееше да се смее и забавлява.
Казах си: „Каквото ще става, да става… Да не си развалям насладата от този ден. Разполагам с много време да утеша стария си приятел. В живота ми рядко бе ми се случвал ден, в който слънцето да свети тъй ярко.“ Прескочих стобора на пустееща градина и оттам се спуснах по една козя пътека до Арапдере.
Не възнамерявах да ходя много далече, но постепенно старите спомени ме завладяха и като силно водно течение ме отведоха чак до Зейбеклер Пънаръ.
Исках да поседя там няколко минути, да послушам водата, прокапваща през незрими пролуки в мъхестите скали, предизвикваща ехо, напомнящо на тайни вопли в пещерен мрак, да съзерцавам червените сенници на провесилото се от ръба на каменните отломки „скално грозде“. Изгубих обаче чувството за време, останах дълго там, смръзнах се. Тъй че като се връщах, слънцето започваше да клони към хълма Ълъджа. От страх, че закъснявам, се втурнах да тичам по пътищата. Щом стигнах в лозето, от умора не можех да си поема дъх, а тялото ми бе цялото в пот.
Бързешком се отправих към кладенеца. Минавайки покрай няколко дървета, дочух детски смях и гласа на Фикрет:
— Како Ламия, хвърли топката на мен…
Уморените ми колена започнаха да треперят, сърцето ми — да бие по-ускорено. Сред терпентиновите дървета, очите ми мярнаха розово йелдирме.
Ах, Грозденце… Можех ли да знам, че имаш такова значение за мен?
Ламия, точно както я видях в снощната си фантазия, седеше край каменния басейн. Лицето й бе обърнато на другата страна. Фикрет, като ме видя, извика:
— Како Ламия… Виж кой дойде.
Не бях очаквал подобно вълнение. Душата ми сякаш щеше да изскочи. Младото момиче се обърна с безразличие. Щом зърнах лицето му, извиках: Ламия не беше моето Грозденце.
След малко узнах истината. Бяха изминали две години и половина, откакто Грозденцето било напуснало Измир…
Шюкрю бей наели дъщерята на гръцки преселник, за да гледа Фикрет и Семиха… Името на момичето било Леман… Фикрет, който по никакъв начин не можел да забрави Ламия и плачел по няколко пъти на ден за нея, наричал Леман „како Ламия“… После всички вкъщи започнали да я наричат така.