VII
5 юли, Бозяка
Когато преди две седмици дойдохме тук, Бозяка беше притихнало място. Повечето собственици на лозя още не бяха пристигнали. Сега наоколо не беше останала празна кула.
Тази година в Бозяка е по-оживено и по-весело от всякога. Лозята, градините са пълни с шарени йелдирмета; надвечер пътищата приличат на многолюдно стъргало за разходки. Вечер в Къркчамлар има забави на лунна светлина; младежите, сбрани на едно място, всяка вечер свирят, крещят…
С две думи, тази година Бозяка е като място за празнуване… Всички се забавляват, дори Джавидан, която намира този алатурка декор малко посредствен, тези хора — примитивни, тези забавления — простовати…
Вчера жена ми казваше:
— Не предполагах, че толкова много ще се забавлявам… Истината е, че бях се съгласила да дойда тук, за да не те обидя… Но в действителност започна да ми харесва.
Джавидан често я канят в околните лозя. От време на време отива в Измир. Миналата седмица дори остана две нощи в дома на стар приятел на баща й в Каршъяка.
Да, в Бозяка всички се забавляват. Само аз се притеснявам… И то така, сякаш умирам… От деня, в който напуснах Истанбул, съжалявам хиляда пъти… Радостта на другите не върши друго, освен да увеличава страданието ми. В очите ми Бозяка изгуби всичките си багри, всичките си аромати, цялото си вълшебство. Дните не знаят какво е свършване… Още на разсъмване започвам да чувствам тъгата, уморителността на безцветните дни, които нищо ново няма да ми донесат. Слънцето денем, както и луната нощем са бледи, безжизнени, мъчителни.
Не обичам, не желая нито нощите, нито дните, нито Арапдере, нито Къркчамлар, с две думи, нищо.
Постарах се доста да се самозалъжа, да се утеша. Напразно обаче. Аз обичам Грозденцето. Как?… Защо?… Не знам. Сигурен съм в едно — тази любов е в кръвта ми, в сърцето ми. Докато не умра, няма да мога да я изтръгна от себе си…
Отначало взех тази любов за състрадание. Вчера беше денят, когато узнах, че Ламия я нямаше тук. С неописуема болка в душата обикалях лозето. Не можех да го понеса. Отбих се в лозето на Шюкрю бей.
Горкият човек ме прие на верандата пред кулата. Разприказвахме се. Попитах за Ламия, полагайки всички усилия да не издам тъгата и вълнението си, присвих очи като хората, които искат да си представят забравен образ.
— С малчуганите видях една млада руса госпожица. Сега май не е тук — казах аз.
Надявах се да науча някои незначителни сведения от Шюкрю бей. Горкият човек прояви по-голяма искреност, отколкото очаквах. С тъжна простодушност ми разказа историята на онова, което бях сторил на горкото Грозденце.
В това приключение имаше такива моменти, че едва се сдържах да не се разрева като дете. Когато се разделих с Шюкрю бей, светът изглеждаше съвсем черен в очите ми, в душата ми нещо бе се пречупило завинаги.
Всичко това бяха напълно естествени неща за младо момиче, изпаднало в подобно положение. Как така не бях се сетил, как така си бях въобразил, че всичко в Бозяка е същото, каквото бях го оставил.
Отначало мислех, че страдам заради нещастията, сполетели Ламия, че я търсех по тази причина… Че неописуемият копнеж по Грозденцето се дължеше най-вече на състраданието… После обаче, размишлявайки, си обясних всяко нещо поотделно. Защо трябваше да крия истината? Имах толкова егоцентрична душа, че нямаше никаква възможност да проявя интерес, да страдам за неща, които не обичах. Ако не обичах толкова силно Грозденцето, нейното приключение нямаше да ми окаже тъй силно въздействие, щях да измисля и логика, и мотиви, за да изляза чист в собствените си очи. Не бе ли се случило точно така, когато най-безсърдечно изоставих Ламия и си тръгнах?
Обичам Ламия. През първите дни много се борих, много се старах да не претърпя поражение пред безнадеждността на тъжната констатация. Музиката ме беше утешавала през доста от волните и отчаяни часове на моя живот. Пак на нея се надявах да ме излекува. С цялото си сърце исках да се отдам на новото си произведение. Трескаво се захванах за работа.
Светлата лунна нощ правеше още по-бледа светлината от лампата в стаята ми. Бях подпрял лакти на пианото; бях обхванал с ръце главата си. Задушавах се от повеите на вятъра, изпълнени с нахлуващите през прозореца горещи аромати на лозето, странна вцепененост завладяваше тялото ми. Застаналата до прозореца Джавидан се обърна към мен.