Беше ме завладяло очарованието на един различен живот, на една различна среда. Няколко години си мислех, че съм друг човек. Съмнявах се, че съм обичан, че съм щастлив, ала природата налага своята власт. Започна зазоряването на тази опияняваща нощ. Пред очите ми угаснаха полилеите на онзи свят. Възможно е любовта ми, тляла като потаен огън и разгоряла се днес, да е тъкмо тази по-дълбока и универсална форма на страданието…“
Бях се озовал под старата смокиня, провесила клоните си с широки листа през оградата на лозето към прахоляка на пътя. На това място Грозденцето ме беше чакало веднъж. Пристигнало бе от Измир и ми носеше поздрави от Нимет ханъм. Първият ни дълъг разговор се състоя тъкмо тук. От време на време го хващаше срам от мен, току придърпваше широките листа, за да прикрие с тях лицето си. Щях да бъда щастлив с това дете. Жалко!…
IX
12 юли, Бозяка
От вчера в живота ми настъпи промяна. Имахме гост от Истанбул.
Четях вестник предишната вечер, след като се бяхме нахранили. Джавидан влезе в стаята с плик в ръка.
— Пристигна писмо от Измир… Не можеш да предположиш от кого е. От Намък Бехчет бей… Преди два дни пристигнал по някаква работа в Измир… Пише, че утре заран щял да ни посети…
Оставяйки вестника, казах:
— О, прекрасно. Ще го задържим, естествено, за две вечери… На Намък бей трябва да се покаже Бозяка…
Усетих някакво колебание у Джавидан.
— Как така?… Няма ли да ни обезпокои?
— Че защо да ни обезпокои?… Намък да не ни е чужд?
— Да, но тук живеем по малко по-различен начин…
— Няма никакво значение… Ти, по-специално, ще се поразвлечеш… Тия дни съм малко неспокоен… Няма нужда да се обяснява… Забелязала си… Често те оставям сама… Във всеки случай това посещение е по вкуса ти.
И отново бях взел вестника. Усещах как, неповярвала много-много на думите ми, Джавидан ми хвърля погледи от време на време.
Намък Бехчет бе от далечните роднини на съпругата ми. Беше известен фотограф любител. По тази причина бе получил прекрасно образование по химия в Европа, беше навлязъл в средите на информираните и тачени хора.
В Европа понякога се срещахме. Често се отбиваше и у нас в Истанбул.
Този младеж преди мен е имал желанието да се ожени за Джавидан. Ала не се е осъществило… Тъстът ми ли не се съгласил, Джавидан ли му е отказала — не съм много наясно по въпроса. Тоя Намък Бехчет, няма спор, си падаше по Джавидан…
Напоследък страданията на горкия човек бяха почнали да се подновяват. Не закъснях да го разбера, тъй като беше малко наивен младеж. Нямаше човек да не го знае…
Да се опасявам от Намък Бехчет би било унижение за самия мен, а за съпругата ми оскърбление. Тъй че изобщо не се засягах, дори от време на време се шегувах с Джавидан, наричайки го „твоя бивш любим“. Веднъж пак нещо го бяхме споменали. През смях казах на Джавидан:
— Бракосъчетанието ви щеше да е доста приятно… Кой знае колко пози щеше да ти изщрака на сватбата?
Неочаквано Джавидан се нервира:
— Моля те, Кенан… Не повтаряй повече тази шега.
А аз, продължавайки да се смея, попитах:
— Защо?… Какво лошо има?
Умната Джавидан, правейки се, че не схваща смисъла на въпроса ми, обясни:
— Може ли да не ме поставяш в смешната ситуация да си ме представяш като фотомодел?
От този момент нататък никога не повторих шегата си.
Ден след писмото в Бозяка пристигна и самият Намък Бехчет. Надълго и нашироко ми обясни причините за внезапното си пътуване до Измир, след което каза равнодушно:
— Я, рекох си, да посетя и вас, щом така и така съм дошъл.
Думите му не оставиха никакво съмнение у мен. Намък беше пристигнал заради Джавидан. Отговорих му усмихнато:
— Протестирам заради Джавидан, Намък бей… Редно е задължението ви да посетите Джавидан да е доста по-важно от всичките ви останали задължения…
Намък се смая; изчерви се, пребледня. Засмя се отривисто.
— Несъмнено… Несъмнено… Разбира се… Това исках да кажа — запелтечи той.
А аз, господарски и язвително, продължих:
— Има само един начин да поправите това… Да ни погостувате за седмица…