Улицата не го привличаше. Единствено, когато някоя привечер времето бе подходящо, се изкатерваше с майка си до Топалтъ или до Кадифе Калеси. Не беше ученолюбив, не изпитваше кой знае какъв интерес към уроците. Помагаше на майка си в домакинството, отръки му идеше бродирането на гергеф. Съседите смятаха, че прилича на момиче повече от Афифе, отглеждана като глезено девойче.
Все още, както и като малък, бе труднодостъпен. Все още майка му не знаеше какво би желал да му купи.
Едно-едничко нещо на света можеше да наруши притесненото му мълчание, можеше да пробуди в душата му вълнение и сродни на страстта емоции: музиката…
В околността, близо до къщата им, се намираше старо Теке. Всяка понеделнишка вечер, след религиозния обред, там се отделяха и минути за музика.
Кенан усещаше как изживява с цялата си душа тези вечерни богослужения и с нетърпение ги очакваше.
Имаше един възрастен майор, който, в ръката с фенер, заслонен с мушама, и с излинял шинел на гърба си, пристигаше от доста отдалечен квартал — почитаха го всички, разправяха, че бил прочут изпълнител на уд.
Започнеше ли да свири, Кенан направо се забравяше в някой кът, очите му се зарейваха в мрака на гробището отвън; заживяваше в свят, абсолютно различен от света, който му беше познат.
В един ъгъл стоеше захвърлен старият, по-раздрънкан уд на баща му. От време на време, под въздействието на тия влияния, го вземаше в ръце и се опитваше да изсвири познатите му мелодии. Но удът, който в ръцете на възрастния майор изразяваше езика на угрижените хора, нищо не му проговаряше. След първите си опити се беше отчаял и бе наново захвърлил в ъгъла раздрънкания уд на баща си…
За уроци да не говорим, нямаше дори кой да настрои инструмента. Понеже бе стеснителен и горд, не можеше да се обърне към другите, към този възрастен майор например. Чуеха ли, че изпитва подобно желание, сто на сто щяха да се присмеят, нищо чудно и да го наскърбят.
Всяка година Мелек ханъм заминаваше за Бозяка по гроздобер, гостуваше за месец-два в кулата на Саиб паша. По този начин хем ласкаеше Саиб паша, хем подсигуряваше забавления на децата си, задушаващи се в града.
Най-любимият сезон за Кенан бяха последните два месеца на есента. Спокойният, ленив Кенан, който изпитваше отвращение към живота на улицата, който търсеше най-сумрачните и сенчести кътчета, за да се отпусне там с часове, тук се превръщаше в съвършено различно момче. Мургавите му страни придобиваха цвят, тъжната му душа бе навестявана от мъничко радост, изпитваше наслада и в лунните нощи, и в хладните утрини да броди сред лозята, да се въргаля по земята. Същевременно продължаваше обаче да страни от цялото домочадие. За пръв път в своя живот Кенан бе намерил приятел. Приятелят беше Шеми Деде, по-възрастен с четирийсет години. Преселник от Румелия. Пристигнал в Измир преди трийсет и пет години с кошница през рамо и под мишницата с торба, в която се мъдрел неят му. През лятото живееше в Бозяка. Най-близки другари му бяха четири-пет кози. Обикновено с тях разговаряше — обичливо, като с деца.
Хората от Бозяка разправяха, че през една сурова зима преди доста години Шеми Деде бил изпаднал в тежка финансова криза, няколко дни направо гладувал… С никого не споделил състоянието си, но пазачите на околните лозя се досетили и изпратили хляб на Шеми Деде… Той, казвайки, че козите му са още по-гладни от него, нахранил тях с хляба си. Хората от Бозяка приемаха това като доказателство, че разговаря с животните. Намериха се и такива, които твърдяха, че постъпвал тъй, понеже презирал яденето на чужд хляб.
Изтънко усетил силната, неутешима тревога в душата на Кенан, Шеми Деде го беше обикнал като собствено дете, нещо повече — като зрял и опитен приятел. В горещите дни те пълнеха кошницата със сирене, хляб и грозде и, подгонвайки пред тях козите, се спускаха до Арапдере.
Деде познаваше тази дълбока, мрачна планинска клисура като домашната си градина. Там беше открил усоища, никога невиждали слънце.
По обяд над голите лозя се спускаше непоносим пек, скалите заблестяваха със заслепяващо очите, наподобяващо бял пламък трептене, над локвите се разстилаше мъглица.
В такива часове Шеми Деде и Кенан се спускаха по хладните, сенчести пътеки, прескачаха тесни, продълбани от пороите ровини, промъкваха се под скали, от чийто мъх се процеждаше и капеше вода.
Най-често сядаха на мястото, наричано Зейбек Пънаръ. Тук насред кървавочервената, напомняща на открита рана земя имаше огромна скала. Времето и влагата постепенно бяха прояли ръбовете й и под нея бе зейнала хладна, сумрачна пещера. От някакво място в пещерата, което не се виждаше, се разнасяше ромон на вода. Върху покритите с мъх камъни, върху скалите, непрестанно навлажнявани от едри капки, растяха диви треви, тръни с лилави цветове, а в краищата й от тъничките клонки, напомнящи на бръшлян, се провесваха розовите сенници на „скалното грозде“.