Месуде започна да я умолява:
— Вие не се притеснявайте… Трябва да се изпрати някой… Или нека аз да отида.
Джавидан не можеше да вземе решение, продължаваше да се взира в пътя. Най-накрая се съгласи да се върне.
— Понякога Кенан изпада в странни състояния… Нищо не е, но вуйчо му ще се изтормози… Чакат го на трапезата…
Сред сухите листа в лозето нещо изшумоля. Стори ми се, че пропълзя змия. Неволно се отместих.
Наканилите се да се връщат обратно Джавидан и Месуде чуха шума. Загледаха се право към мястото, където се намирах. Обзе ме внезапен страх. А ако ме видят как съм се излегнал сред трънаците в малката суха ровина?… Нямаше да има какво да им отговоря. Затворих очи, сякаш това щеше да ми помогне да избягна опасността, застинах като мъртвец. Овчарят наново беше засвирил с кавала. Беше изминало немалко време, когато се понадигнах, подпирайки се на лакът. Пътят бе абсолютно пуст. Просваше се бял и бляскав под лунната светлина и се губеше в тъмните сенки на градините.
Лежах в този сух ров близо час. Костите ме боляха, краката ми бяха изтръпнали. Изтърсих прахта и бодилите, полепнали по дрехите ми. Размислих се какво ще правя после. Джавидан се притесняваше за мен, вуйчо ми още беше начело на трапезата и заедно с гостите си ме очакваше. Налагаше се във всеки случай да отида там.
Бавно поех към Къркчамлар. Беше най-прекрасната лунна нощ. Вуйчо ми по традиция и това лято даваше угощение за съседите. Подготовката в лозето вървеше от седмица. Тази забава на лунна светлина радваше повече мен, отколкото децата. Бях започнал да обичам Грозденцето тъкмо в една такава нощ на угощение. В сърцето си имах усещането как Ламия казва, че ще успее за тази забава на лунна светлина. Както бе невъзможно тази нощ луната да не изгрее, по същия начин на мен ми се струваше невъзможно тя да не дойде.
Днес рано-рано бях отскочил до Измир. Имах да върша няколко важни неща. Знаех, че Ламия не е пристигнала. Но докато се занимавах с делата си и разговарях с познатите си, в душата си изпитвах скришна радост и си казвах: „Когато се върна, тя на всяка цена ще е пристигнала.“ Нарочно закъснях, сякаш се боях от разочарованието. Като се връщах с кабриолета в Бозяка, слънцето залязваше. На булевард „Кятибоглу“ няколко пъти докоснах по рамото кочияша, казах му: „Карай по-бавно, не бързай.“ На едно място по пътя за Бозяка, откъдето се виждаше морето, съвсем спрях кабриолета. Слънцето бе залязло, аленочервеното се бе съхранило единствено в края на залива. Вятърът утихваше, върху дърветата наоколо се спускаше спокойната скука на вечерта. Съвсем безпричинно надеждата в душата ми угасна. Не наблюдавах повече околността, предоставих умореното си тяло на един от ъглите на кабриолета.
Пред външната врата на лозето видях дойката. Каза, че ме очаквали да похапнем в Къркчамлар, че ме съветвали, без да губя време, да ида там. С тих глас, сякаш се страхувах да не би възрастната жена да се досети какво става в сърцето ми, попитах:
— Гостенката при съседите не е ли пристигнала, дойке?
— Не… Никой не е пристигал…
Свърнах от пътя, без да навлизам в лозето.
Минавайки покрай вратата на Шюкрю бей, интуитивно погледнах в градината. Чичото и лелята на Ламия с кошници в ръце беряха грозде. Като ме видя, Енисе ханъм си пооправи забрадката. А Шюкрю бей се провикна:
— Към Къркчамлар ли, Кенан бей?… Щастлив път… След малко и ние ще дойдем.
Кимнах неопределено с глава и набързо отминах.
Постепенно обаче позабавих крачките си, съжалих, че не се възползвах от удобния случай и не попитах за Ламия. Бях поизвървял доста. Внезапно ми хрумна добър предлог. Развълнувано и бързо се върнах обратно. Шюкрю бей още обикаляше между лозовите чукани. Този път аз се провикнах:
— Бейефенди, ще си направите ли труда за малко?
С кошница в ръка дойде до вратата.
— От ден-два май не сте ходили в Измир… Пристигнаха вестниците от Истанбул… Има новини… Да ви ги оставя.
Протегнах към Шюкрю бей връзката вестници, издули джоба на пардесюто ми. Знаех, че съседът ми се интересува от политическите клюки. Взе вестниците с удоволствие.
— Благодаря, Кенан бей… Хубави новини, а… Но се учудвам как сте прочели тези новини, без да разопаковате вестниците.
Ядосах се малко, но отговорих:
— Изчетох други вестници.
— Нека пък аз да ви дам чепка грозде, Кенан бей… Ще си я хапнете по пътя… В града не става, но тук е прието…