Докато вземах чепката грозде, която съседът протегна към мен, попитах, сякаш ми е хрумнало ненадейно:
— Някакви вести от гостите ви?… Кога пристигат?…
Шюкрю бей отговори:
— Ламия ли? Май са се отказали… Снощи получих писмо… Ах, изтървахте си гроздето…
Объркано се наведох към земята и започнах да събирам разпилялата се чепка.
Шюкрю бей се засмя.
— Какво правите, Кенан бей?… Нека ви дам друга.
Подаде ми друга чепка, тръгнах по тесния сенчест път зад градината така, сякаш че тичах. Като стигнах на главния път, водещ към Къркчамлар, луната изгряваше над отсрещната планина. В живота си не бях виждал тъй тъжна и безнадеждна луна. Повтарях си непрекъснато: „Ламия, ти превърна света в затвор за мен!“ Това простичко, невинно изречение, подобаващо на току-що влюбили се момичета, ми влияеше като равно, жално оплакване на мъртвец.
Вървях като пиян, без да гледам къде стъпвам. Крачките ми се позабавиха с наближаването на Къркчамлар. Като че върху мен се спусна тежък облак. Ръцете ми отмаляха, коленете ми едва издържаха тежестта на тялото ми.
Пред лозето се натъкнах на възрастен лейтенант жандармерист — беше от старите ми познайници. Задържа ме минута-две на приказка. Беше изключително мъчително да проумявам неговите ненужни, банални думи и да му отговарям…
Тази случайна среща пречупи смелостта ми да продължа напред. Нямаше да позволят да остана насаме със себе си. Щеше да се наложи да слушам, да говоря, да се смея. А аз за пръв път в живота си мислех за смъртта. Бях стигнал на мястото, където преди три години през онази прекрасна лунна нощ бях прегърнал Грозденцето. Тукашната порутена кула бе рухнала съвсем, стената, върху която под лунната светлина се бяха отразявали сенките ни, се беше превърнала в купчина камънак.
Седнах в края на издълбаната от пороищата суха ровина оттатък пътя. Преброих наум колко пълнолуния са минали от онази нощ. Душата ми се раздираше от неразбираема болка. „Оттогава са минали точно трийсет и седем пълнолуния… Колко много… Колко много!“ — заоплаквах си се аз. Притварях очи; тези трийсет и седем пълнолуния, все по-бледи и все по-смътни, се подреждаха, като керван, към дълбокия, далечен хоризонт. Луни, разпилели се ту върху чисто бял сняг, ту върху дърветата с изпопадали листа, ту върху гледките от зеленина.
От онази нощ бяха минали трийсет и седем нощи на пълнолуние. А аз все още я виждам, все още виждам русата й, сякаш мокра от лунната светлина коса, красивото й, леко луничаво лице, любовта в замъглените й от сълзите меланхолични зелени очи.
Полага отново главата си върху гърдите ми и почти плачешком казва: „Жалко за мен, нали, Кенан бей!“ Можеш вече да си спокойно, Грозденце. Аз всъщност погубих себе си.
Ровината беше изпълнена с шумата на окапали храсти. Лежах, изпънал тялото си в тази ровина.
В подножието на баира някакъв овчар свиреше на кавал. Не помня в коя изпълнена с песимизъм поетична книга го бях прочел: „Смъртта е горчиво лекарство, лекарство, което на един дъх изпиваме с отвращение, със затворени очи, със смръщено лице, за да забравим, за да не страдаме повече…“ Само в отделни часове на безнадеждност бях признавал правотата на този поет. Умът ми не го побираше как може човек да приема смъртта с одобрението на сърцето си… Промених си мнението, докато лежах в този пълен със суха шума ров. Смъртта не е само средство. Има и някакво удоволствие, някаква наслада да гаснеш, да чезнеш в черната земя.
От време на време ми се искаше да се надигна от мястото, където лежах, да изтърся от себе си ведно със сухите листа тези мрачни, злощастни мисли, да се противопоставя на безнадеждността. Но не можех да се отърва от болезнената притегателност на тази въображаема смърт.
Малко сила ми вдъхна това, че Джавидан и Месуде са пред мен. Закрачих към Къркчамлар. Ала щом съзрях светлинките на фенери и светилници, пъстроцветните силуети на хора, обикалящи под дърветата, щом чух виковете им, безизходицата наново завладя душата ми.
Няма да ида, каквото ще да става. Досещайки се, че вероятно са изпратили някой да ме извика, свърнах по страничните пътища.
Куче излая, когато влязох през вратата откъм задния път. Малкото момиче хранениче изтича към кьошка с викове: „Бейефенди пристигна!“ Прозорците бяха достатъчно осветени, в лозето имаше достатъчно тревога и шум. Мигом разбрах. Притеснили са се от моето загадъчно изчезване, пратили са вероятно хора да ме търсят. Отправих се право към кьошка и затворих вратата, та да избягна необходимостта да се обяснявам на хората в градината.