Джавидан силно се бе притеснила за мен. Щом влязох, притеснението й се превърна в гняв. Не се постара да прикрие изнервеността си, държеше се с фалшиво и леко презрително равнодушие.
Очакваше, несъмнено, да кажа нещо, да поискам прошка. Да го бях сторил. Аз обаче запазих мълчание с необяснимо упорство. Жена ми не се стърпя. Избягвайки да ме гледа в лицето, каза:
— Разбира се, сега се връщате от Измир.
Отговорих само с „не“.
— Доста благородно поведение спрямо вуйчо ви…
— …
— Не говоря за себе си… Защото започнах да разбирам неразбираемата ви същност…
— …
— Не намирате ли за нужно да кажете нещо?
— Не…
Думата „не“ се беше изплъзнала от устата ми с възможно най-безразличната, студена и агресивна благозвучност. Усещах, че върша нещо лошо, но не можех да се възпра. В душата ми се раждаше безпричинна, глуха ярост, приличаща на омраза.
Джавидан бе побеляла като платно. Все тъй запазваше пренебрежително мълчание и прехапваше устните си.
— За да се обясни вашето поведение, би трябвало да се приеме, че или е станало нещо необичайно със здравето ви, или че ви е сполетяла голяма беда…
— …
— Не отговаряте…
Играех си с малката вазичка върху пианото. Внезапно я хвърлих на пода, строших я. Това инцидент ли беше? Не знам… Но една рухнала на пода при инцидент ваза не се разбива с толкова болезнен звук.
Мисля, че и човек, който злонамерено или при инцидент е убил друг човек, не може да изпита по-голям ужас.
Необичайно развълнувана, Джавидан потрепери цялата. Но успя да се овладее. След като ме изгледа от горе до долу с онова сериозно, пронизващо пренебрежение, влезе във вътрешната стая и затвори вратата.
Бях се вкаменил на мястото, където стоях. До този момент не бях усещал тъй силно безпомощността си, низостта си, падението си. Ведно със собствения си живот съсипвах живота и на друго едно същество.
Що за непроницаема, що за мизерна загадка бях. Не причинявах на онези, които ме обичаха, нищо друго, освен зло.
Преди минута в душата ми цареше диво, безлично примирение. Сега се измъчвах от съчувствие, от разкаяние. Хрумна ми да разкажа живота си на своята съпруга с всичките му злощастия, с цялата му нищета. На няколко пъти стигах до вратата. От светлината на лампата очите ме боляха. Загасих я. Сега през прозореца пък нахлу лунната светлина. Ах, как ме отвращаваше тая лунна светлина.
Спуснах плътно завесите. Опрях ръце в края на пианото. Положих върху тях главата си като дете, заспало в софата. Останах така часове наред.
Вече не понасях Бозяка. Утре сутрин щях да помоля Джавидан за прошка. Ще говоря за заболяването си. Ще я умолявам незабавно да се върнем в Истанбул. Мирисът на тази земя ще ме убие.
XV
7 октомври, Нишанташъ
Днес бяхме на годежното тържество на младо момиче — роднина на съпругата ми. Господин зетят беше прочут дипломат… Но беше нелеп, бездуховен човек… После, и тялото му бе доста похабено като сърцето… Съвсем ясно си проличаваше по дълбочината на бръчките върху лицето му, по уморения му тен, по мрачната угасналост на очите му… Младото момиче като на инат бе съвсем свежо, съвсем жизнено същество…
По време на тържеството и двамата изглеждаха щастливи, приемаха въодушевено поздравленията, пожеланията. Надвечер, когато възнамерявахме да се приберем у дома, майката на момичето възрази:
— Какво толкова, тая нощ останете у нас… В дни на радост човек иска да вижда близо до себе си хората, които обича.
Джавидан изтъкна няколко извинения, настояваше, че се налага веднага да се приберем.
Подкрепи ни възрастна ханъмефенди — друга роднина на жена ми.
— Не настоявайте… Вие искате да виждате край себе си обичните си хора… Но ако те искат да се видят насаме?… Знаете, за влюбените няма нищо по-хубаво от усамотяването у дома…
Усмихвайки се с приятна чистосърдечност, другата жена сподели:
— Да ви призная ли истинската си цел?… Няма по-хубав урок от този, да покажеш на едно току-що сгодило се момиче двама души, които толкова се обичат… Исках Сузан да повярва в щастието, да им подражава…
В гласа, в очите на горката жена се усещаше безпокойство. И нейното сърце бе предусетило, че Сузан няма да бъде щастлива, също като очите ми, придобили тъжното умение и изкусност да издават признаците на моето тайно страдание и огорчение.