За да прикрия сбралите се в миглите ми сълзи, затворих очи, не можах за последен път да погледна дъщеря си…
Утре тръгвам за Измир. От там, без да се задържам, ще ида в Сейдикьой. Не понасям повече самотата си… Последната ми надежда е сестра ми Афифе… От години животът ни минава разделено… Но какво значение има? Тя ми остана единственият скъп спомен от миналото… Ще заприличам на човек, завърнал се при огъня на огнището след притеснително нощно пътуване сред снежната виелица. Ще затворя очи, докато моята сестра ми говори за миналото, за мама, за бедняшката ни къща в Тилкилик… Отново ще се озова в атмосферата на ония дни… Тъжният и достоен покой на детството ми пак ще се промъкне в душата ми… От душата ми ще се изличат безсмислените надежди, болестните вълнения, бурните страсти на последвалите години… Усещането за време ще секне… Нищо няма да чувствам, най-вече нищо няма да чувам… Ще се посветя доброволно на закрилата на душата си. Ще стана безцелен, безчувствен, достоен и щастлив като мъртвец… Такова душевно спокойствие очаквам сега да получа от сестра си.
От снощи съм в Сейдикьой… Пристигнах, когато наоколо се беше смрачило. Валеше студен зимен дъжд.
Отведоха ме в мрачен на вид чифлик, приеха ме в стая, в която току-що запалената лампа още не бе разпръснала мрака. Едър мъж с големи рунтави мустаци попита как се чувствам. Боязливи деца с върха на устните си ми целунаха ръка. Погалих ги по главите, без да се осмеля, без да намеря сили нещо да кажа.
В тази стая, сред този едър мъж и притесняващите се да се доближат до мен деца, се чувствах абсолютно самотен. Доскоро, докато под проливния дъжд вървях през полето, се чувствах по-малко самотен.
Не намирахме какво да си говорим. Свако ми попита най-голямата си, петгодишна дъщеря:
— Къде е майка ти?
Със стеснителна простодушност детето отговори:
— Облича си новата рокля…
Усмихнах се горчиво. Сестра ми има нужда да си облече новата рокля, за да ме приеме… Вероятно искрено се притеснява от ненавременния гост.
Вратата се отвори. Влезе дебела домакиня със същото боязливо поведение като на децата. Приближи се, сякаш се срамуваше. И сериозно каза:
— Добре дошли, батко. Да ви целуна.
Със студените си устни, които усещах като лед, леко я целунах по челото. Всички седнахме в различни ъгли. В стаята властваше мъчителна тишина. Не бе се наложило да говоря за нещата, за които нетърпеливо мислех дни наред. Какво общо имаше със сестра ми тази дебела, равнодушна, чужда, провинциална жена? В нея вече не смогвах да открия дори сините очи на мама.
Заговорех ли, Афифе се правеше, че ме слуша. Но умът й бе изцяло зает с нещо друго. Притесняваше я неуместното поведение на децата, правеше им знаци с вежди, с очи.
После се уплаши, че ще я порицая заради дупката в чорапа на мъжа й. Направи му знак да си обуе чехлите. Най-накрая впери очи в забравения на миндера, на който седях, парцал. Правейки се, че ми поднася цигара, го взе и го скри зад миндера.
Като седнахме на трапезата, каза:
— Не се срамувай толкова, батко… Какво да правим, ние сме селяни.
Щом се нахранихме, тутакси ме отведоха да си легна в една чиста стая. Като се разделяхме, сестра ми попита:
— Дълго ли ще останете, батко?
Но внезапно се засрами, сякаш бе допуснала грешка.
— Да не си помислите нещо. Не за това, ей богу… Място има — каза тя засрамено.
— Не — отговорих, — отбих се пътьом… Ще остана ден-два… Исках да посетя гроба на нашата майка…
Нашата майка!… Изричайки тези думи, сърцето ми пърхаше като птиче. Мислех, че тези думи ще окажат въздействие. Ще се пробуди у Афифе съвместното ни детство, когато спяхме в един креват… Не. Афифе сбърчи вежди.
— Още не сме направили камъка — обясни тя. — Малко е срамно от хората, ама…
Не намерих какво да отговоря… Казвайки ми „Аллах със спокойствие да те дари“, сестра ми напусна стаята.
Тази сутрин потърсих гроба на мама, намерих го… Показаха ми занемарен гроб без камък в занемарено, сумрачно място на гробището.
Седях там с часове. Припомних си миналото — от деня, когато татко свиреше на уд в затвора, до деня, когато се разделих с мама.
Като дойде време да си тръгна оттам, с горчива усмивка казах: