Кенан усети, че в душата му наново се пробуждат безпричинна състрадателност и нежност, които от време на време изпитваше към това изтерзано малко момиче.
— Изглеждате уморена, Ламия ханъм. Да отпочинем ли за малко? — попита той.
С поглед, изпълнен с признателност, че е отгатнал желанието й, което не се осмеляваше да изрече, Грозденцето каза:
— Вие знаете…
Седнаха един срещу друг върху камъните от разрушената ограда на лозето. Ламия бе оставила йелдирмето си в Къркчамлар. Забрадката и се беше свлякла по откритата шия, на лунната светлина, озаряваща я отстрани, косата й изглеждаше още по-руса, лицето й — още по-бяло и по-невинно.
Докато разговаряше с нея, Кенан забеляза нещо. От време на време Ламия раздвижваше главата си и с крайчеца на окото си наблюдаваше отсрещната стена. И той крадешком погледна натам. Лунната светлина бе отразила сенките на главите им върху стената. Когато Ламия си раздвижеше лекичко главата, сенките им се доближаваха, лицата им се докосваха.
Тогава осъзна с какво чувство девойката изрече преди малко думите, какъв спомен желаеше да пробуди, седнала тук. Отново, без да говори, я хвана за китките, както при кладенеца, и притегли главата й към гърдите си. Този път Ламия потрепна с вяла съпротива, а когато с упоително безсилие тялото й се озова в ръцете на Кенан, тя отметна назад глава и нежните буклички затрептяха чувствително, като нещо живо върху бялото й чело.
Забелязал, че зелените й очи са замъглени от сълзи, Кенан с унил глас, като плачещите насън деца, изрече:
— Не го правете, Кенан бей, жалко за мен!
Въпреки това той я стисна още по-силно в прегръдката си и пак и пак я зацелува по устните.
Връщайки се обратно по същия път към Къркчамлар, Ламия тихичко плачеше. Кенан отново бе намерил предишното спокойствие и уравновесеност. Опитваше се да я утеши.
— В това няма нищо за плачене, Ламия… — казваше той. — Какво ще се случи от една целувка? Придаваш й огромно значение, защото все още си простодушно малко момиче… Нали не ми се сърдиш?…
Все тъй през сълзи, тя казваше:
— Не.
— Тогава не плачи, Ламия… Виж, все още плачеш…
— Вече не плача…
Изричайки това, се разрида още по-силно.
Бяха пристигнали в Къркчамлар. Музиката, веселбата, смеховете и шумотевицата все още продължаваха.
— Хайде, Ламия, върви при жените… Утре следобед ще дойдеш ли при кладенеца?
— Вие знаете…
Като се разделяха, я хвана за ръката и не се въздържа да не я целуне още веднъж.
Щом Ламия се изгуби между дърветата, Кенан седна в края на пътя, запали си цигара. И през смях си говореше: „Горкото Грозденце… Ах, как ми е мъчно за това дете… А няма никаква причина… Каквото и да кажа, каквото и да поискам, отговорът й винаги е «вие знаете»… Ама и аз какъв ужасен човек станах, боже мой! С едно младо момиче… На това дори младо момиче не може да му се каже… Да се заиграваш с толкова малко момиче е лошо и опасно… И ти си един… Светът си е такъв… Мръсотията е в самия свят, в самите нас… Аз ли останах едничкият, който ще се измъчва, само за да съм по-добър от всички останали?…“
XIV
След нея вечер помежду им бе пламнала неприличаща на никоя друга безумна любов, едно неразбираемо приключение на сърцето. Кенан я виждаше всеки ден — било в лозето, било край кладенеца. Почти никога обаче не оставаха сами, те и не търсеха повод за това.
Отначало Кенан бе изпитал срам от поведението си. „Да си играеш тъй много със сърцето на едно дете, което би могло да ти бъде дъщеря, си е и греховно, и опасно… — беше си помислил той. — Трябва да престана.“
Ала това разкаяние не бе продължило дълго, набързо се беше утешил с една егоцентрична и лековата философия: „И ти си един човек… Вина затова нямаш нито ти, нито тя… Това е подвластно на природата, толкоз… И Ламия е дете като останалите… Като малките котенца изпитва необходимост да бъде обичана, галена… Само че тия вълнения бяха твърде нови за нея… И може би поради тази причина преживява малко по-голяма криза… От друга страна, за да работя, се нуждая от леко, приятно, топло преживяване, което не ще наруши спокойствието на душата ми… Ако нещата се оставят до тук, не съществува никакъв риск… Заедно с летните месеци ще отмине и това, нищо, освен един приятен спомен, няма да остане… Толкоз…“